Топ 8 на най-добрите тенисисти на тревна настилка без титла на Уимбълдън

 от  

Уимбълдън започва само след броени дни, затова екипът на tenniskafe.com реши да направи една любопитна класация свързана с “Шампионата”. През годините сме виждали много играчи, които са били майстори на играта на тревна настилка, но по различни причини някои от тях така и не успяха да триумфират в Лондон. Ще разгледаме кои са 8-те най-добри сред тях и какво всъщност не им достигна, за да спечелят турнира. Разбира се, класацията е условна – със сигурност има и други тенисисти, които могат да претендират за място в нея, а и подредбата няма как да е напълно обективна. Но това не пречи да се върнем назад в близкото минало и да си припомням някои от култовите образи на Уимбълдън.

8. Тод Мартин

На някои може да им се стори странно, че започваме с Мартин, тъй като най-доброто на постижение на американеца на Уимбълдън бе полуфинал. От друга страна, той игра финал и на Australian Open, и на US Open и на пръв поглед изглежда по-удачно да присъства в сходна класация, но за тези два турнира и за твърди кортове.

Въпреки това, според нас по-важно в случая е категоричното мнение на Андре Агаси, което американецът споделя в биографичната си книга: “Мартин е по-добър на трева отколкото на хард корт!” До това заключение роденият в Лас Вегас тенисист достига, след като двамата се срещат и на Уимбълдън, и на US Open през 1994 г. На “свещената трева” Мартин печели петсетова класика в четвърти кръг. Няколко месеца по-късно в Ню Йорк Агаси очаква отново да загуби, когато двамата играят на полуфинал, но бързо осъзнава, че на твърди кортове неговият сънародник е по-уязвим.

Като много други, Мартин бе жертва на уникалната доминация на Пийт Сампрас на Уимбълдън през периода 1993-2000. Тод достигна до полуфинал за първи път през 1994 г., когато загуби именно от “Пистъл”.

Безспорно най-добрият шанс за Мартин бе през 1996 – годината, в която Сампрас се пропука и загуби от Крайчек на четвъртфинал. Тод имаше уникалният шанс да играе на полуфинал с Маливай Уошингтън, който никога преди това не беше минавал втори кръг на Уимбълдън. Нещо повече – Мартин поведе с 5-1 гейма в петия сет в този мач и при неговия ръст (2 метра) и начален удар, подобен аванс, предвид все още изключително бързата трева, би следвало да е напълно достатъчен за победа срещу абсолютно всеки. Агаси споделя в биографията си, че “сервисът на Мартин е толкова добър, че не уцелва само когато се цели в комар”.

Въпреки това от този момент нататък американецът видимо се поддаде на огромното напрежение и започна да прави двойни грешки и да бърка рутинни волета. Преди няколко години една от големите американски телевизии определи този двубой за втория най-голям колапс на даден играч от спечелена позиция (на първо място бе поставен финалът на Ролан Гарос 2004 между Гаудио и Кория). Уошингтън спечели двудневния полуфинал с 10-8 в петия сет и се класира за единствения си финал в турнири от Големия Шлем.

Ако Мартин бе довършил нещата, той щеше да срещне в хипотетичен финал Крайчек. Вярно е, че холандецът бе победил Сампрас и се намираше в страхотна форма, но в същото време беше известен със своето непостоянство (Рихард не бе поставен в схемата тогава), а и опитът му в крайните фази на турнири от Големия Шлем бе по-малък към онзи момент. При всички положения, шансовете щяха да са в най-лошия за американеца случай – 50 на 50.

Следва да се добави, че Мартин има титла на Куинс, спечелена срещу Сампрас на финала.

7. Джо-Вилфрид Цонга

След като си постигал обрат от 0-2 сета срещу Роджър Федерер на Централния корт, без да допуснеш пробив в последните три сета, няма как да не заслужаваш място в подобна класация. Цонга има изключително експлозивен и атлетичен стил на игра, който пасва отлично на тревната настилка. Французинът не се притеснява и да играе в близост до мрежата, където често показва страхотно чувство към топката.

Проблемът на Цонга е, че неговите най-силни години съвпаднаха с най-голямата доминация в историята на тениса – тази на т.нар. голяма четворка. В два поредни полуфинала през 2011 и 2012 г. Жо беше спиран от Новак Джокович и Анди Мъри в равностойни двубои. Французинът има и един четвъртфинал, в който отново бе победен от Мъри.

През 2011 в Куинс Цонга напомни за най-добрите години на Борис Бекер с атлетичността си и плонжовете в близост до мрежата. Финалът обаче пак бе загубен от тенисист от топ 4 и това отново бе Мъри.

Цонга все още се състезава на високо ниво, но вече прехвърли 30 години и предвид зачестилите контузии, не изглежда вероятно да успее да триумфира на “свещената трева”.

6. Марк Филипусис

Един от най-големите атлети и майстори на сервиса, които сме виждали. Филипусис имаше всички качества да спечели в Лондон, но бе спиран в доста случаи от Сампрас, а многобройните контузии също не помогнаха на каузата му.

Стилът на австралиеца всъщност много приличаше на този на Пийт с тази разлика, че Филипусис е по-висок и не се придвижваше толкова плавно и гъвкаво по тревата.

Двата най-добри шанса за Марк бяха през 1999 и 2003. В първия случай, той достигна до четвъртфинал и с експлозивна игра спечели първия сет срещу Сампрас. В началото на втората част обаче получи много тежка контузия и това го принуди да се откаже от двубоя. След края на мача Пийт признава: “Определено имах късмет днес и избегнах куршум”.

През 2003, разбира се, бе най-силният Уимбълдън за Филипусис. Тогава той победи Андре Агаси на осминафинал в класически петсетов двубой, в който пласира 46 аса въпреки феномелания ретур на опонента си. Последва обрат от 0-2 сета срещу германеца с британска майка Александър Поп, а на полуфинал се справи чисто със специалиста на трева Себастиен Грожан.

Мнозина биха си помислиле, че срещу Федерер на финала Филипусис не е имал особен шанс. Но по това време Роджър бе все още само на 21 години, нямаше титла от Големия Шлем, не бе ставал номер едно и със сигурност не бе онази безпощадна машина от следващите години. Ако Филипусис бе спечелил един от тайбрековете в онзи финал, нещата можеха да потеглят в друга посока, но това не се случи и за Марк остана сребърната чиния.

След този Уимбълдън Филипусис така и не можа да се завърне в Лондон напълно здрав. Австралиецът има и титла на Куинс от 1997 г., спечелена срещу Горан Иванишевич на финала.

5. Кен Розуел

Розуел е печелил всички турнири от Големия Шлем без Уимбълдън. При това го е постигал и в аматьорската ера, и в т.нар Оупън Ера. В Лондон австралиецът има четири финала, но и четирите завършват с негативен за него край.

Следва да се отбележи, че на Розуел е било забранено да участва на Уимбълдън между 1957 и 1967 заради професионалния му статут, така че може би това е основната причина за липсващия трофей във витрината му.

Любопитното е, че първия си финал Кен играе през 1954, а последния – 20 години по-късно, и то срещу още съвсем младия Джим Конърс. Розуел по онова време е вече на 40 години и логично губи от 22-годишния американец разгромно, в три сета.

4. Иван Лендъл

Лендъл има резултати, за да бъде и по-високо в тази класация, но по-ниската му позиция е обусловена от факта, че той открито мразеше да играе на тревна настилка и е оригиналният автор на фразата “тревата става само за паша на крави”, която Марат Сафин повтори години по-късно.

Лендъл много желаеше да триумфира на Уимбълдън, защото това бе единственият турнир от Големия Шлем, който липсваше във визитката му. Проблемът за него бе, че за да спечели в Лондон се изискваше да промени коренно стила си на игра.

В днешни дни, заради различните характеристики на тревата и еволюцията в изработката на ракети и кордажи, вече преходът от клей на трева не е толкова сложен. Тенисистите трябва да променят някои дребни неща, свързани най-вече с придвижването си по корта, но Новак Джокович например печели със сходен стил и тактики и на Ролан Гарос, и на Уимбълдън.

По времето на Лендъл това не бе така и той нае специалиста Тони Роуч и пропусна два пъти Ролан Гарос само за да може да усъвършенства играта си в близост до мрежата.

Роденият в Чехословакия тенисист има седем полуфинала на Уимбълдън, от които два финала, но така и не успя да достигне до крайната победа. Причините – по това време просто имаше изключително талантливи специалисти на тревна настилка като Борис Бекер, Стефан Едберг, Джон Макенроу и Джими Конърс, които се чувстваха по-естествено на нея от Лендъл и това нямаше как да бъде компенсирано от Тони Роуч.

Може би най-добрият шанс за Иван бе през 1987, когато се изправи на финал срещу Пат Кеш. Австралиецът тогава бе в серия, подобна на тази на Рихард Крайчек от 1996, но все пак не бе печелил титла от Големия Шлем преди това и шансовете на Лендъл изглеждаха повече от добри.

По време на тазгодишния Куинс Кеш сподели: “Много тенисисти се страхуваха от Лендъл заради неговата аура. Аз обаче никога не съм бил от тях. Знаех, че нещата са прости – ще излизам към мрежата и ако той успее да ме размине достатъчно на брой пъти, ще спечели. Ако обаче ми даде възможност да играя волета, аз печеля.”

В този финал Кеш играе толкова много на брой перфектни волета, че Мартина Навратилова му казва по-късно в съблекалнята: “Искам запис на този мач, за да мога да го гледам отново и отново и да подобря собствената си игра в близост до мрежата”. И логично печели с 3-0 сета.

Може би една от грешките на Лендъл бе, че той настояваше да играе сервис-воле дори при втори начален удар, от което се възползваха и Кеш, и най-вече Борис Бекер, който има 3 победи срещу чеха в решителни мачове на Уимбълдън.

Лендъл има две титли на Куинс и едната е спечелена именно срещу Бекер. Известна утеха за него може би е фактът, че спечели Уимбълдън като треньор – това стана през 2013 г., когато неговият възпитаник Анди Мъри вдигна титлата.

3. Тим Хенман

Стилът на Хенман сякаш бе специално изработен за тревна настилка. Всичко в играта му – постановката при сервис и ретур, волетата, слайса от бекхенд, минаващите удари, бе изградено само и единствено за победа на Уимбълдън.

Хенман беше един от най-постоянните тенисисти в Лондон в края на 90-те и началото на новия век. Той има девет поредни участия във втората седмица на турнира в периода 1996 – 2004, като осем от тях са поне четвъртфинали. Британецът има победи на “свещената трева” над имена като Роджър Федерер, Патрик Рафтър, Рихард Крайчек (когато холандецът бе действащ шампион през 1997 г.), Евгени Кафелников, Марк Филипусис и други.

Хенман четири пъти достигна до полуфинал и във всеки един от тези мачове загуби от бъдещия шампион. Два пъти Сампрас и по веднъж Горан Иванишевич и Лейтън Хюит спряха “Тигъра Тим” от така мечтаната от него и от всички англичани титла.

Най-добрият му шанс безспорно бе през 2001, когато практически бе спечелил полуфинала срещу Иванишевич и на финала го очакваше контузения Рафтър, но дъждът помогна на хърватина да се върне в мача. За онова издание на турнира tenniskafe.com публикува подробен обзор.

Хенман бе в топ 10, дори в топ 5 на света до 2004 включително, но организаторите на Уимбълдън решиха през 2002 да променят настилката и да преминат към 100 % райграс, както и да не подстригват тревата толкова късо, което направи играта значително по-бавна, а топката започна да отскача по-високо. Това принуди британеца да загърби любимия си стил сервис – воле и да играе по-често от дъното на корта, което срещу новата генерация силови тенисисти, като Марио Анчич например, нямаше как да го изведе до титлата. Затова онзи злощастно загубен полуфинал срещу Горан бе на практика най-добрият и последен шанс за Тим.

Хенман има и три загубени финала на Куинс и отново от легенди на тревната настилка – веднъж от Пийт Сампрас и два пъти от Лейтън Хюит.

2. Пат Рафтър

Рафтър дълго време не можеше да се реализира на трева и причината за това бе, че австралиецът обичаше да подготвя излизанията си към мрежата с кик сервис, който е ефективен на настилки с по-висок отскок на топката.

Пат спечели две титли на US Open през 1997 и 1998, но след това започна да работи върху слайс сервиса си и успехите на Уимбълдън не закъсняха.

Едва ли някой фен на тениса ще забрави полуфинала му срещу Андре Агаси през 2000 г. – без съмнение един от най-великите мачове в цялата история на турнира. Рафтър демонстрира волета, които можеха да съперничат по елегантност дори с тези на Стефан Едберг, и спечели в епични пет сета.

На финала Рафтър излезе срещу Пийт Сампрас, който бе получил контузия още в мача си срещу Карол Кучера, и играеше на инжекции. Австралиецът спечели първия сет срещу видимо затормозения шампион. Във втората част играта бе прекъсната заради дъжд и надеждите на Сампрас са били финалът да се отложи за утре, но турнирният директор Алън Милс се появява в съблекалнята към 18:30 вечерта и заявява: “Слънцето се появи, господа, трябва да го довършим днес.”

Всичко изглеждаше в полза на Рафтър, когато той поведе решително в тайбрека на втория сет, но в следващите точки се пропука под напрежението и Сампрас така и не погледна повече назад. Самият Пат споделя години по-късно, че в онзи момент, когато е видял възможността да поведе с 2-0 сета, просто не е издържал психически.

На следващата година Рафтър отново е на финал и губи този път от играещия с „уайлд кард“ Горан Иванишевич с 9-7 гейма в петия сет.

1. Анди Родик

Мощно сервиращият американец е един от най-големите любимци на публиката в Лондон. Родик достигна до цели три финала и във всеки един от тях загуби от може би най-великия тенисист в историята – Роджър Федерер.



Едва ли някой ще забрави скоро епичния финал между двамата през 2009 г. В него американецът удържа подаването си цели 37 поредни пъти преди да бъде пробит за пръв и единствен път в мача при 14-15 в петия сет. Родик пропусна златен шанс да поведе с 2-0 сета, когато стигна до аванс 6-2 точки в тайбрека на втория сет и особено в точката при 6-5, когато притисна Федерер и пропусна бекхенд воле на празен корт.

Родик имаше сериозни шансове и на финала през 2004, но дъждът прекъсна инерцията му при сет на сет, когато бе повел с 4-2 в третия и сервисът му вървеше безотказно. След подновяването Федерер веднага върна брейка и спечели в тайбрек, а в четвъртата част Анди изпусна около половин дузина възможности за пробив в началните геймове и загуби подаването си при първата открила се възможност за швейцареца, а с това и мача.

Нека да добавим към всичко това и още една загуба от Федерер – на полуфинал през 2003 г., както и факта, че Анди има четири титли на Куинс и доскоро държеше рекорда на сингъл в този турнир преди Мъри да го подобри през тази година.

Сервисът, форхендът, атлетичността и харизмата на Родик бяха перфектни за титла на Уимбъдън, а за разлика от Джон Иснър и Иво Карлович, той бе достатъчно силен и на ретур, но понякога в живота просто трябва да имаш и малко късмет. Много любопитен бе моментът по време на награждаването през 2009, когато Федерер се опита да успокои сломения си опонент: “И аз бях в това положение през миналата година, знам какво е”, при което Анди намери сили да се пошегува: “Да, но ти вече беше спечелил пет”.

Родик така и не успя да стигне до друг финал и да повтори приказката на Горан Иванишевич, но със сигурност е една от най-популярните фигури на Уимбълдън през последните 20 години.

TennisKafe.com

 
Тагове: , , , , ,



 
 
Tenniskafe.com предупреждава, че модераторите на сайта трият коментари, които съдържат обидни квалификации, нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница. Не се допускат коментари, които съдържат спам, както и такива с главни букви. Не се допускат опити за реклама без знанието и разрешението на администраторите на сайта.