Мария Шарапова и абсурдът с допинга

 от  

Автор: Стефан Попов

Случаят с Мария Шарапова повдига един основен въпрос: Защо допингът е забранен? И докога ще продължава това? Завинаги ли?

Не, не е завинаги. „Допинг“ по смисъла на Световната анти-допинг агенция, WADA) са т.нар. PED (Performance Enhancing Drugs) – препарати, повишаващи капацитет за спортно постижение.

Тяхната забрана е част и продължение на т.нар. „Война срещу дрогата“, обявена преди десетилетия в САЩ, превърната в социален приоритет на семейство Рейгън през 80-те години. Тази „война“, подобно на „войната срещу терора“, е напълно провалена и днес никой не оспорва печалния й край.

Поради това в последните години държави от цял свят легализират масово меката дрога, преместват границата на опасното и забраната към тежките наркотици, за които няма съмнение, че вредят на здравето и водят до деградация при трайна употреба.

Подобно нещо ще се случи и с допинга. Може да не е до една, две или пет години, но не сме далеч от признанието, че „войната с допинга“ в спорта е загубена.

Тя вече е загубена, всъщност никога не е била печелена.

Тази война не е породила нищо друго, освен преследваческата обсесия на контролните агенции, играта на криеница сред спортистите и конкуренцията сред фармацевтични фирми кой ще сътвори съвършен и неоткриваем препарат.

Преследването на нарушители само по себе си вече става спорт със свой характерен допинг – да убиеш спортист – нещо като неуместната ловна страст на Първанов и снимките му със застреляни рядко красиви животни.

В лова на нарушители агенциите правят по 10, 20 и над 20 допинг проби годишно на някои спортисти. После заявяват, че това не е свързано с подозрения, а е просто регулярна проверка. Но в този лов те създават атмосфера на подозрителност, мнителност и развалят репутации.

В прочутия Tour de France наблюдателите и спортните анализатори са убедени, че всички участници приемат вещества, които или вече са забранени, или ще бъдат до година-две.

Как се отразява това убеждение, споделяно и от масовата публика, на самото колоездене и на един от най-големите спортни спектакли в света?

Отразява се така, както кампаниите по анти-корупция в България: създава се масова нагласа, че всичко е корумпирано – политика, обществени говорители, академия, НПО-та, медии.

Ескалацията на тези нагласи до „всички са вътре“ трови средата, ликвидира границите и срива минимума доверие, необходим за публична комуникация, а оттам и за почтена политика. Съвсем същият ефект имат и универсалните забрани на допинга „като такъв“, конкретизирани в кръвните тестове. В тази атмосфера, тровена от антидопинговата истерия, ще чуете коментатори да казват, че Рафаел Надал се оттегля редовно с цели месеци от корта, а причините тръгват от болките в коляното и стигат до страх да не бъде хванат с допинг.

Затова допинг-забраната ще падне или по-вероятно ще бъде предефинирана основно до десетина години.

Анти-допинг политиките са една голяма и много нездрава утопия в спорта. Това е прагматичният аргумент и той идва на първо място.

Някои биха казали, че допингите дават предимство на употребилите ги и разстройват „духа на спорта“ (друг критерий на WADA). Като оставим настрана въпроса, че днес „не вземам допинг“ е равносилно на „няма да ме хванат, дори да вземам“, остава моралният аргумент. Той се свежда до твърдението дискриминация.

Има дискриминация, тъй като изкуствените средства подсилват едни спортисти и им дават предимства пред други. Този аргумент не е валиден в контекста на съвременните схващания за дискриминация. Те се свеждат до следния аргумент: когато без уговорки се приемат абстрактни универсални равни права и съответно статуси, те водят до замразяване на непридобити, наследени, вродени и др. неравенства.

Ако се приеме, че мъже и жени са равни по този непосредствен и наивен начин, следва те да не се отделят в отделни състезания в тениса, например.

Това е абсурдна предпоставка, тъкмо защото втвърдява едно непридобито неравенство. Аналогично, моралният аргумент против допинга не издържа критика.

Ако даден препарат дава предимства на употребилия го, тези предимства подпомагат и усилват капацитета, придобит от тренировки. Така те подпомагат преодоляването на вродени различия, особено генетически, които не би следвало да играят, но често играят решаваща роля.

В историята на спорта има регистрирани известни случаи на значително генетическо предимство (например 50% по-голям брой червени кръвни телца, основен показател, при отделни спортисти) и може да се твърди, че именно такива предимства са дискриминиращи. Аргументът от морален порядък пада, ако ограниченията се вдигнат и всеки може да взема съответен на особеностите си допинг препарат.

Това е важен аргумент, но все пак трябва да се постави на второ място, следаргумента за неизпълнимост на антидопинговата утопия.

След тези доводи в ползва на забраните се нареждат аргументи под формата на сценарии. Те започват с въпроса какво ще стане, ако се вдигнат забраните за допинг.

И веднага отговарят, че на следващия ден ще има спортен апокалипсис във всяко отношение. Всички спортисти ще започнат да приемат допинг в деня, в който той стане разрешен. Светът на спорта ще се ръководи от фармацевтични компании.

Спортният идеал (?) ще бъде завинаги провален.

„Човешката природа“ и „човекът“, каквото и да означават тези абстракции, ще бъдат подменени от някакви фармако-киборги, изкуствени същества.

Вместо Олимпиада ще има годишни изложения на най-мощните допинг-препарати. Вместо треньори – спортистите ще имат фармакологични консултанти. Една ескалираща деградация на спорта.

Това е извънредно несериозна истерия. На всеки от тези въпроси може да се даде отговор. Но в резюме, той би се свел до това, че и днес, и вчера, и утре въпросната „човешка природа“ е фикция, а спортните постижения по един или друг начин се подпомагат от изкуствени средства.

Просто самата „човешка среда“ е изкуствена по един доста радикален начин, тя е създадена, подобрявана, трансформирана и т. н. Самата идея за спорт е идея за НАДскачане на себе си в своето заварено – или естествено, ако щете – състояние.

Да не би олимпийският апел „По-бързо, по-високо, по-силно“ да има нещо общо с „човешка природа“? Не, напротив, има общо с нейното надхвърлене, трансцендиране, ако може така да се изразя.

В последните двайсет години много спортове достигат границите на възможното достижение и изпитват затруднение да ги надхвърлят. След 1988 година в бягането на 100 метра, което е дисциплина-парадигма в атлетиката, освен Бен Джонсън само десетима атлети са постигнали скорост под критичната граница 9.8 секунди.

Почти всички, изглежда с изключение на двама, са заловени или са под подозрение за употреба на допинг. Тази тенденция се засилва и покрива и други спортове.

След 10 или 20 години тя ще обхване всички спортове, свързани с атлетични постижения. Тогава отпадането на забраните ще стане неизбежно, тъй като спортът няма да остане в стерилната кондиция, мечтана от агенциите за контрол.

Аз съм природосъобразен вегетарианец и упражнявам спротове по 1-2 часа всекидневно, но мога ли да проектирам собствената си мотивация върху професионалния спорт? Това би било напълно нелепо, но тъкмо то се случва с политиката на строги забрани, водена от бюрократи.

Самият пазар на спорт в глобален мащаб няма как да се съобрази и да приеме достигането до атлетическа граница. Ще я подмине напълно неизбежно. Това също е прагматичен аргумент за неосъществимостта на универсалната допингова забрана.

Аргументът се доближава и до констатациите, че и днес системите за контрол на допинга са далеч зад практиката по употреба, не са надеждни и в крайна сметка представляват бюрократични операции.

Същевременно изследвания на терен показват, че самите спортисти са напълно убедени, че в процент, доближаваш в някои спортове до 100%, шампионите са употребили допинг.

Най-сериозният, изглежда единственият трудно опровержим аргумент в полза на контрола, е здравето на спортистите.

Но по този въпрос никой не води спорове. Дискусия „за“ и „против“ допинга се води, но тя спира пред това условие. Здравето на спортистите не може да бъде застрашавано, това е границата, която се признава и от двете страни и тя също е критерии на WADA за забранена субстанция.

Оттук трябва да започне и предефинирането на глобалните политики по допинг-контрола. Проблемът не е нито в максималната нетърпимост към допинга, нито в универсалното либерализиране на употребата. Проблемът е в една нова граница, която да отчита провала на анти-допинг политиките – както тяхната генерална неосъществимост, така и техния неясен и съмнителен смисъл.

От друга страна, тя трябва да приеме условието, че никакъв спорт и никакво състезание не оправдават застрашаващи живота на спортистите средства (не само допинг-препарати, а всякакви средства).

Множество изследвания показват, че промяна на анти-допинг политиките в тази посока ще даде много по-ефективен контрол над употребата на допинга. То ще даде и възможност допинг-контролът да се облегне на по-надеждна регулация, каквато в момента няма поради универсалната забрана.

От регулацията следва по-добра превенция, от което пък проблемът се свива до поносими мащаби, защото представа да бъде изключително проблем на наказателни преследвания и санкции.

По този начин е много по-вероятно днешният драматичен проблем с допинга да се успокои и сведе до индивидуализирани стратегии за едно умерено, по-безопасно допълване на тренировъчната работа с подкрепящи субстанции (какъвто изглежда е случаят с Мария Шарапова).

Това е посоката и на бъдещия дебат за допинг-контола. По думите на един професор по биоетика – тогава Анти-допинговата агенция ще трябва да се преименува на Про-допингова.

Наред с много други дефекти тази промяна ще свали броя на ситуацииите, в които спортисти се чудят какво да говорят, кого да опровергават, какви приказни истории да съчиняват, т. е. как по-ефективно да излъжат.

Аз харесвам Симона Халеп и Гарбине Мугуруса, а не Шарапова; крясъците на Шрапова ме изнервят.

Не мога обаче да приема условията, които водят до унижението на един голям борец в тениса, какъвто несъмнено е тя.

Всички медии се надпреварват да откриват детайли в нейните обяснения, които подсказват, че тя… лъже. Всъщност, подобно на Клинтън в аферата Люински, сериозната вреда върху репутацията й ще бъде лъжата, а не самият мелдониум, който е забранен отскоро.

Но какво да прави? Ако ви хванат с еднократна доза марихуана на улицата, как бихте постъпили вие, дори да сте професор по етика?

Съвременната система на допинг-контрол обрича стотици като нея на неизбежно и отчаяно лъгане. Това е единственият несъмнен резултат от политиката по допинг контрол. Както единственият резултат от забраните на меката дрога е разрастването на криминалните пазари, репресивния апарат и броя на осъдените.

Webcafe.bg

 
Тагове: ,



 
 
Tenniskafe.com предупреждава, че модераторите на сайта трият коментари, които съдържат обидни квалификации, нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница. Не се допускат коментари, които съдържат спам, както и такива с главни букви. Не се допускат опити за реклама без знанието и разрешението на администраторите на сайта.