В момента всички очи са вперени в кортовете на Ролан Гарос, но това не пречи да стартираме подготовката за Уимбълдън. Може да го направите като се включите в играта на Stella Artois тук. Всички регистрирали се в играта, които отговорят правилно на въпросите, зададени от Stella, ще могат да спечелят двойни билети за турнира. Ние в Tenniskafe.com също не оставаме по-назад. Двама от вас ще могат да спечелят оригинална кърпа от турнира, а други трима – оригинални чанти Stella Artois
Въпреки последните изяви на Роджър Федерер и цялостния облика на Топ 5 в световния тенис в момента, триумфите на играчи прехвърлили 30-те са истинска рядкост в турнирите от Големия шлем.
Всъщност от 1975-а насам, когато Артън Аш побеждава Джими Конърс във финала на Уимбълдън на 31-годишна възраст, единствено Федерер е печелил на сингъл при мъжете в All England Club, след като е прехвърлил 30-те. Победата му на финала през 2012-а (на 30 год.) му осигури 7-а титла на Уимбълдън и общо 17-а от Големия шлем. През януари тази година швейцарецът спечели и 18-ия си мейджър турнир, триумфирайки на Аустрелиън Оупън на 35 години, ставайки най-възрастният шампион в Оупън ерата.
За последните 14 години след успеха на Андре Агаси на Аустрелиън Оупън 2003 пък единственият тенисист освен Федерер, който е печелил турнир от Големия шлем на сингъл в четвъртото десетилетие от живота си, се казва Стан Вавринка. Той победи на Ролан Гарос 2015, когато бе на 30 години, а миналия сезон спечели и US Open на 31.
Успехите на 30-годишните играчи в последно време са феномен на съвременния тенис, но подобна тенденция се е наблюдавала и в ранните години на Уимбълдън, който води началото си от 1877-а. Тогава по-възрастните тенисисти са имали възможност да диктуват играта, която е била доста по-щадяща физически от сега. Освен това игрищата често са били по-малки, а и е имало едва няколко презокеански турнира. Любопитно е също, че през 1914-а сред 102-та участници на Уимбълдън е имало 86 британски играчи.
Преди Първата световна война сред шампионите на Уимбълдън личат имената на 41-годишния Артър Гор и 36-годишните Хърбърт Лоуфорд и Норман Брукс.
Именно Гор е най-възрастният шампион в историята на Уимбълдън. Той печели третата си титла от турнира на 41 години и 182 дни през 1909-а. Само че за целта Гор е трябвало да победи само в един мач, защото по това време (и чак до 1922-а) действащият шампион е бранел титлата си срещу победителя от всички претенденти на сингъл. Артър Гор защитава трофея след обрат 6-8, 1-6, 6-2, 6-2, 6-2 срещу Мейджър Ричи. Все пак предишната година (на 40) печели титлата по трудния начин, побеждавайки конкуренцията (с 6-3, 6-2, 4-6, 3-6, 6-4 на малкия финал срещу Хърбърт Роупърт Барет), макар действащият шампион Норман Брукс от Австралия да не взема участие в турнира.
Гор печели титлата за пръв път, когато е на 33 години (през 1901-а) и демонстрира забележително дълголетие на котра. Първото му участие на Уимбълдън е през 1888-а и се включва във всеки турнир на сингъл чак до 1922-а. Последната му поява на шампионата пък е през 1927-а, когато играе на двойки заедно с 59-годишния Барет. Гор умира на следващата година.
Норман Брукс остава на една победа от това да подобри рекорда на Артър Гор, но губи финала през 1919-а от Джералд Патерсън, когато е на 41 години и 235 дни. Австралиецът все пак остава в историята на турнира като първият шампион, който не е британец. Той постига това през 1907-а, на 29 години, а 7 години по-късно си връща титлата.
Лоуфорд печели 11-то издание на Уимбълдън, когато е на 36 години и 53 дни. Той се захваща с тенис едва на 26 и през 1887-а става най-възрастният играч, който за пръв път печели турнира на сингъл при мъжете. Той е един от играчите, които за пръв път практикуват тежък топспин при форхенда си (по-късно става известен като „Ударът на Лоуфорд”) и рядко излиза на мрежата.
На турнира през 1887-а участват едва 16 претенденти, което е антирекорд в историята на шампионата. Шесткратният и активен шампион Уилям Реншоу, който отстранява Лоуфорд при последните му три участия, не взема участие поради болест.
През 20-те години на миналия век обаче младото поколение господства на Уимблъдън. Между двете Световни войни само веднъж играч над 28 години печели турнира на сингъл при мъжете. Това е Бил Тилдън, едно от най-големите имена в историята на играта. Той печели третатаси титла на Уимбълдън на 37 през 1930-а, девет години след втората.
Този модел се запазва и след Втората световна война. Преди необичайният триумф на Артър Аш през 1975-а, едва трима 30-годишни печелят на сингъл при мъжете в годините след Войната. Това са Ивон Петра (на 30 през 1946-а), Ярослав Дробни (на 32 през 1954-а) и Род Лейвър (на 30 през 1969-а).
Последен този рядък успех постигна живата легенда Роджър Федерер, след като победи любимеца на домакините Анди Мъри с 4-6, 7-5, 6-3, 6-4 само месец преди да стане на 31. Това бе първа титла за швейцареца от Големия шлем след повече от две години и половина.
И докато Федерер продължава да показва някои от най-добрите си игри на 35 години, то повечето големи шампиони на Уимбълдън стигат пика си в зората на своята кариера. Борис Бекер например печели последната си трета титла от турнира на 21, Бьорн Берг взима своя пети трофей на 24, а Джон Макенроу е на 25, когато за трети и последен път печели в All England Club. Дори Пийт Сампрас е едва на 28 при седмия си успех на Уимбълдън през 2000-а.
Все пак сегашното поколение е уникално и това личи най-добре от ранглистата. За пръв път в историята всички тенисисти от Топ 5 са на поне 30 години – №1 Мъри (30), №2 Джокович (30), №3 Вавринка (32), №4 Надал (31) и №5 Федерер (35). А те определено не смятат да спират дотук.
