„Все още не мога да повярвам, че пред името си виждам №1.“, заяви новият лидер в ранглистата на двойки Джейми Мъри. Британецът загуби на старта в Маями, но миналогодишният полуфиналист Марсело Мело отпадна във втория и така Мъри го задмина. Ето и по-интересното от разказа на Джейми пред сайта на ATP.
„Първите ми тенис спомени са от спортния клуб в Дънблейн. Майка ми работеше като треньор и с Анди бяхме постоянно там, тичахме наоколо, събирахме топките, докато тя тренираше по-големите деца. Предполагам, че ни е било предопределено да хванем ракети, но надали мама някога си е представяла, че ще стигнем дотук.
Пътуването беше прекрасно, въпреки че имаше и доста спадове. Бях много добър във възрастта до 12 години и до 14 в Европа, но след това, като юноша на 17-18 не беше така. Можех да отида в университет в Америка, но реших да не го правя и започнах да играя във Фючърси и Чалънджъри. Не правех нищо специално на сингъл, но в края на 2006-а ранкингът ми вече ми позволяваше да играя в повече ATP турнири.
Аз исках да играя с най-добрите в света на най-силните турнири и на най-големите кортове и двойките ми дадоха тази възможност. Успехът дойде бързо, може би твърде бързо. През първата половина на 2007-а заедно с Ерик Буторац спечелихме три ATP титли, първата в Сан Хосе в деня, в който Анди триумфира там на сингъл. След това заедно с Йелена Янкович спечелихме на смесени двойки Уимбълдън. Всичко вървеше добре и нагоре.
Може би бях наивен, бях млад. Мислех, че всичко ще продължи в тази посока, но не стана така. Ранкингът ми се влоши, за известно време бях извън Топ 100, борех се около две години, нямах и постоянен партньор, което не помага.
Партньорството ми с Джон Пиърс най-вероятно спаси кариерата ми. Играхме заедно от 2013-а в продължение на три години. Ако не беше той, не знам колко още щях да играя, носех се по течението, нямах цел и посока.
Спечелихме три турнира през първата година и завършихме сезона около 30-о място. През тази година започнах да работя със спортен психолог. Исках да дам всичко от себе си и да станем силен отбор, не исках да обърквам нещата.
Загубите на финалите на Уимбълдън и US Open бяха тежки, но и в двата случая след това идваше Купа „Дейвис“, която ме разсейваше от разочарованието. Беше жалко, че загубихме, но не играехме лошо, просто в тези дни срещнахме по-силни тандеми. Класирахме се за Финалите, което беше страхотно. Не беше добър начинът, по който завършихме с мача срещу братята Брайън, в който имахме пет мачбола, но се случват такива неща. Тъжен начин за край на партньорство, но това е вече факт.
Никога не знаеш какво да очакваш в началото на ново партньорство, но с Бруно Соареш започнахме невероятно. Първите ни няколко мача бяха в Доха и се чувствах много добре да съм от една и съща страна на мрежата с него. Разбирахме се добре, знаехме кое работи за нас, кои са силните страни на другия.
Честно казано, не бях изобщо нервен преди финала на Australian Open срещу Нестор и Щепанек. Не сме имали и дълъг разговор, просто си казахме, че ще дадем всичко от себе си.
Чувството от победата бе невероятно. Не очаквах, че ще видя Анди в публиката. Беше минало един часа след полунощ, а на другия ден той имаше мач с Новак Джокович. Мислех, че се е прибрал в хотела преди моя двубой.
За мен беше много важно след победата да благодаря на Али, Алан Макдоналд и Люис. С Али работим от седем години и е била с мен както при победите, така и при разочарованията, тя е вярваше в мен и ми казваше, че имам талант, че мога да постигна големи неща. Тя е моята опора.
Алан ми е помагал в различни етапи още от 17-годишен и бил истински приятел за мен. Люис е с мен с прекъсвания вече десет години, на него дължа успеха си на двойки.
И ето ме сега тук. Първият британец под №1 в ранглистата. Надявам се Нади да стане вторият.“
TennisKafe.com
