Годината е 1997. До финала на турнира в Куинс Клъб достигат двама тенисисти, които сервират мощно и имат много успешна игра на трева – Марк Филипусис и Горан Иванишевич.
Публиката е изпълнила трибуните на корта, който от тази година вече е известен като „Анди Мъри Арена“. Дълги разигравания обаче липсват. Двамата печелят точките си експресно, но австралиецът е този, който има предимство. Той печели първия сет със 7-5, а във седмия гейм на втората част Иванишевич решава да направи нещо, което виждаме често в демонстративни мачове, но не и на финал в АТР тура. Хърватинът отиде до едно от децата, подаващи топките, и му връчи ракетата си.
Първоначално 14-годишната Ейми Кавана дори не разбра какво иска от нея тенисистът, но впоследствие бе убедена да застане в полето и да посрещне сервиса на Филипусис. Така за малко финалът действително изглеждаше като демонстративен мач. Австралиецът направи разиграване от 17 удара с момичето, преди да прати топката в мрежата.
Иванишевич все пак продължи мача, който в крайна сметка бе загубен от него след 5-7, 3-6 за едва 53 минути игра.
Впоследствие Филипусис призна, че е загубил концентрация след появата на Кавана, като дори загуби подаването си, но призна, че „бе добре за публиката“.
„Не бях ядосан, просто исках да променя нещо“ – сподели Иванишевич по повод на решението си. „Тя спечели точката, аз спечелих следващата и това бе най-доброто, което направих в мача.“
Няколко години по-късно, Иванишевич дочака своя велик момент. Той спечели Уимбълдън през 2001 година, като по това време бе №125 в света и имаше нужда от уайлд кард за участие.
Случилото се с Ейми Кавана на финала през 1997 не бе забравено. 20 години, по-късно, вече 34-годишната Ейми бе специален гост на финала през 2017 заедно със съпруга си и трите си деца.
„Първоначално мислех, че иска да му държа ракетата. После осъзнах, че всъщност иска повече от това. Имах 2 секунди на огромна паника. Той започна да ми казва „моля те, отиди“. Аз си мислех, че ако не кажа нищо, този момент просто ще премине. Погледнах към трибуните и видях всички мои приятели и училите по трибуните, които ме призовават да отида на корта. Краката ми бяха като желе, мислех, че ще изпусна ракетата, беше много тежка. Той (Филипусис) беше много мил, окуражаваше ме, започна да си играе, удряше с глава. Сега ми изглежда сякаш се е случило на някой друг.“
