Роджър Федерер даде пространно и изключително интересно интервю пред „XL Semanal“, в което разкри и доста подробности от личния си живот, както и любопитни детайли от начина, по който е гледал на тениса в различни етапи от великата му кариета. Ето какво сподели 19-кратният шампион от Големия шлем:
– Няма друг тенисист в тура, който да пътува с екип от 15 човека. Как поддържате концентрацията си, когато сте обграден от толкова хора?
– На Уимбълдън например, наемаме няколко къщи за треньорите, родителите, приятелите и мениджъра ми. Разбира се, аз и семейството ми спим под един покрив.
– Спите ли сам по време на турнирите?
– Не, с моята съпруга, разбира се. Обикновено и две от децата ни са в стаята при нас.
– И ако в нощта преди мач не успеета да спите, защото едно от децата плаче?
– Нищо, такива неща се случват. Имало е ситуации, в които шестимата сме спали заедно по време на един цял турнир.
– Случвало ли се е, децата да направят някоя от вечерите ви преди финал по-сложна?
– Да, имаше случай, в който влачех една настинка от дълго време, момчетата спяха при нас, а момичетата също не се чувствата добре. Едно от момичетата повърна и нямаше как да заспи след това. Жена ми ми каза, че трябва да я донесе при нас. Отвърнах й, че утре ще играя финал. „И какво да направя с нея?“, попита ме Мирка. „Нищо, хайде, надявам се това да помогне“, й казах аз, а на другия ден спечелих.
– Но не е ли ключово спокойствието във важните моменти в големите турнири?
– Да, и затова в седмиците преди такъв турнир, се опитвам да настроя ритъм на съня си. Да спя девет часа без прекъсване, а не както преди години, когато децата се събуждаха в шест сутринта.
– Как успявате да се грижите за четири деца по време на турнир?
– Организацията е ключова, както и съпругата ми, която се грижи за всичко. Сега вече имаме опит и знаем, какво трябва да направим. Преди всичко беше ново за нас и фокусирахме много енергия върху това.
– Но как е възможно да се състезавате, когато трябва да мислите за това, какви капки трябва да дадете на детето си и кога?
– Живея по три различни часовника едновременно. Имам своя график за подготовка, после идва режимът на момичетата, както и този на момчетата. Мирка е като куотърбек в тази ситуацията, а хората от екипа ми също помагат, когато е нужно.
– Всичките пътувания не стресират ли децата?
– Момичетата ги обожават. Винаги искат да са с нас.
– Разбира се, предпочитат да пътуват, отколкото да ходят на училище.
– Водили сме ги и в училище, за да придобият представа какво значи, да си в клас с учител и как трябва да се държиш. Сега те учат вкъщи. Понякога татко се прибира по средата на часа им по математика и те започват да ме викат при тях. В някои моменти си мисля, че подобно нещо не се случваше в моите часове по математика.
– Каква е ролята ви в грижата и образованието на близнаците?
– С момичетата сменях памперси, къпех ги, помагах и през нощта. Но с момчетата не ми е възможно. Коства ми много енергия. От 2010-а и 2011-а, когато момичетата бяха на годинка-две, нямам тенис спомени, а само такива с тях.
– Хоризонтална или вертикална е йерархията в дома на семейство Федерер?
– Важното е, децата да се научат да са възпитани, да уважават другите деца, както и възрастните. Но също така и трябва да продължат да са деца, докато могат. Не трябва да прекарват твърде много време в сериозни ситуации, в училище или на работа. Ще имат много време да са възрастни. Децата ми трябва да се наслаждават на живота.
– Вие сте един от най-популярните спортисти по света без значение от мястото, на което играете. Как си го обяснявате?
– Аз също не го разбирам напълно. Реално, нямам представа колко популярен съм точно.
– Не говорите сериозно…
– Разбира се, че си давам сметка до известна степен. Но никога не съм търсил известността. Винаги съм се опитвал да печеля хората по естествен начин. Може би е заради спокойния ми характер. Мисля, че винаги съм се държал приемливо. Може би заради това хората си казват: „Той може да бъде идол за моето дете“.
– В мъжкия тур е имало и има много тенисисти, които са добри модели на поведение, но не всички са толкова обичани от публиката.
– Тогава кажете ми вие причината.
– Може би, защото не криете емоциите си след големите двубои.
– Вярно е, че съм плакал след успехи и поражения. Хората ми вярват, когато им казвам, че обичам тениса. Радвам се, че съм показал всички тези емоции. Знам как се чувствах, когато се разплаках на Централния корт на Ролан Гарос през 2009-а, въпреки че в онзи момент ми беше неудобно.
– Повечето тенисисти се оплакват, че след 10 години в тура се чувстват изтощени, а вие имате 19 на сметката си и продължавате да се наслаждавате.
– Така е, наслаждавам се на всеки град и всеки турнир. Тенисът се променя постоянно, така че се наслаждавам и на всяка една точка. Работата с геометрията на корта никога не спира. Всяка топка лети към мен по различен начин и трябва да я отиграя по специфичен начин.
– Можете ли да си представите да отидете на турнир от Големия шлем без да вярвате, че имате шансове за титлата?
– Не, не мисля. В такъв случай ще продължа да играя, но в някой тенис клуб в Швейцария или на благотворителни събития. Когато вече не мога да издържам на ритъма и тялото ми се предава, ще помисля, дали всичко това си заслужава усилията.
– Много хора видяха контузията ви в коляното като началото на края. Какво ви накара да запазите вярата?
– Аз самият не знам как постигнах нещата, които ми се случиха през този сезон. Беше огромна изненада да спечеля Australian Open. Казах си, че след толкова години в тура, мога да си дам кратка почивка и че може би се нуждая от нея.
– Може би започнахте да оценявате психическото напрежение, което се е натрупвало?
– Истината е, че винаги съм си взимал кратки почивки, дори и в най-добрите ми години. И продължавам да вярвам, че мога да постигна още по-големи неща.
– Помогна ли ви контузията да се освободите от огромните очаквания?
– Може би. Тя ми послужи като рестарт. Не можех да продължа да се гледам в огледалото и да си казвам, че целта ми е да спечеля всички турнири от Шлема и да се върна на върха в ранглистата. Придвижвах се с патерици и признах пред себе си, че ако се върна в игра, ще съм доволен.
– Затова и играете толкова освободено?
– Да. Имам нулеви очаквания и това се забелязва.
– Усещате ли, че вече няма какво да доказвате?
– Сега ми е по-лесно да приемам пораженията. Лош късмет, объркана тактика, слаба игра. Преди ме измъчкваха съмнения около причините за загубата.
– За дълго време?
– Никога не съм позволявал да е твърде дълго. Най-много 24 часа. Но се чувствах наистина тъжен, не ядосан, а тъжен. Днес ми трябват десет минути, за да го преодолея.
– Големият ви съперник, Надал, отпадна сравнително рано от Уимбълдън, но отново набира самочувствие. Това притеснява ли ви?
– Разбира се. Надал ми показа, че когато имаш цели, можеш да ги постигнеш.
– Какви са вашите цели?
– Да печеля повече турнири.
Източник: XL Semanal
