Дори за момент да забравим грандиозния успех на Аржентина на Купа „Дейвис“ през уикенда, Хуан Мартин дел Потро си остава приказката на 2016-а. Защото сълзите от радост в Загреб са несравними с факта, че един от най-талантливите тенисисти в момента премина през ада, за да се завърне отново на топ ниво.
Обратът срещу Марин Чилич обаче направи сезонът за него още по-грандиозен и обнадеждаващ за 2017-а.
Една снимка улови вълшебния момент, в който Кулата от Тандил е вдигнал победоносно ръце, а лицето му изразява емоция, присъща на човек, който е оправдал очакванията на една нация и е понесъл целия товар на това да бъде лидер.
Зад него са около 2000 аржентинци, пропътували половината свят, за да станат част от историята. Нещо, което Хуан Мартин едва ли е вярвал, че ще изживее в началото на годината, защото пътят към топ формата му изглеждаше невъзможен за изминаване.
Аржентинецът бе едва 20-годишен, когато победи Рафаел Надал на полуфинал на US Open през 2009-а, а после надделя и над Роджър Федерер. По това време бе немислимо някой да неутрализира последователно испанеца и швейцареца на турнир от Големия шлем.
Още преди 7 години Хуан Мартин постигаше привидно невъзможното, пращаше снаряди от ракетата си и се движеше много по-умело, отколкото отива на човек с неговия ръст. По-късно настъпиха и най-тежките му моменти, които вече изглеждат толкова далечни, след онзи спринт, който Делпо направи в „Arena Zagreb“, за да прегърне Федерико Делбонис след победата му над намиращия се 20 позиции по-напред хърватски бомбардировач Иво Карлович.
Трофеят за Аржентина бе първи от пет изиграни финала, а на Дел Потро разбираемо му бе трудно да говори, след като бе част от два от загубените решителни битки: „Благодаря на всички онези, които ми помогнаха да не сложа край на кариерата си. Бях много близо до това никога повече да не играя, но ето ме сега“, бяха думите на аржентинецът в Загреб.
През 2014-а и 2015-а Дел Потро изигра много малко мачове, а походът му обратно към самия него стартира на Delray Beach Open. Извън топ 1000 и с отслабен бекхенд, никой не можеше категорично да каже накъде е тръгнала кариерата на Кулата от Тандил.
„Не знам дали отново ще съм сред най-добрите, но дори и да не бъда, ще се радвам просто да играя тенис“, каза Хуан Мартин през лятото.
След отстраняването на Вавринка на Уимбълдън дойде успехът срещу Новак Джокович в Рио, а после и победата срещу Надал. На US Open пък публиката го трогна до сълзи в сблъсъка със Стан Вавринка. Изкачването към върха продължи с първата му титла от 33 месеца, когато се справи с Джак Сок на финала в Стокхолм.
А на всички стана ясно, че Делпо набира инерция, когато спря Анди Мъри на полуфинала на Купа „Дейвис“ в 5-сетов трилър, продължил 5 часа и 7 минути. Кошмарът му намери своя край в неделя в Загреб и сложи точка на изпълнения със сълзи и съмнения период 2009 – 2016 г.
Затова и всеки суперлатив по адрес на Дел Потро е заслужен, защото човек, който съумява да сбъдне мечтата си след толкова перипетии и да успее накрая да се усмихне, печели сърцата на феновете.
Но не толкова трофеите имат значение, колкото думите „Щастлив съм да играя отново“, които аржентинския тенисист изрече. Признанието му е перфектният край на приказката на 2016-а.
TennisKafe.com
