Марин Чилич е един от най-популярните и харесвани играчи в съвременния мъжки тенис. Хърватинът достигна до един от най-високите върхове на спорта, спечелвайки титлата на US Open, като освен това може да се похвали с финали на Australian Open и Уимбълдън. Днес той ще стане едва петият активен тенисист, играл на полуфинал на всеки турнир от Големия шлем, но пътят му към висините не е бил никак лек. В рубриката „My Point“ бившият №3 разказа как се зародила любовта му към тениса, защо родителите му пазят статия за него от преди 20 години и какво го прави най-щастлив в момента.
„А кой ще работи на полето?“
Когато чул този въпрос от страна на дядо ми, моят баща, който тогава бил на 14 години, разбрал, че животът му е предначертан – щял да започне работа на тютюневите полета. Един от чичовците на баща ми бил директор на футболен клуб в Хърватия и дошъл да ги посети в Медюгорие – много малък град в Босна и Херцеговина. Искал да го вземе със себе си в Хърватия, където да учи и да играе футбол. Това е щяло да бъде сбъдната мечта за баща ми, тъй като той много обича спорта.
Той обаче трябвало да остане у дома, за да помага на баба и дядо на полето и във винарната. Работата ставала все по-тежка и те нямало как да се справят сами. Впоследствие баща ми наследи семейния бизнес, но когато разбрал, че би могъл да преследва и други цели, вече било твърде късно. Това, че бил принуден да остане у дома още от ранна възраст, му попречило да преследва детските си мечти.
Населението на Медюгорие е по-малко от 4000 души. Градът е известен с появите на Дева Мария, а не със спортни успехи. Първият тенис корт там бил построен само няколко години преди да стана част от Тура в резултат на огромната популярност на Горан Иванишевич след триумфа му на Уимбълдън. Родителите ми ме окуражиха да се занимавам с тенис, най-вече защото чичо ми и братовчед ми, които тогава живееха в Германия, също играеха. Те ни посетиха, когато бях на 7 години, и тогава започнах да играя тенис. При нас нямаше условия за този спорт, тъй като кортът бе неравен и в доста лошо състояние.
От трудната ситуация ни измъкна баща ми с помощта на неговата любов към строителството. Той никога не е играл тенис, само го е гледал по телевизията. Но докато всички други в града строяха офиси, които да дават под наем, той започна да гради планове за това какво бихме могли да постигнем аз и брат ми чрез тениса. Задният ни двор беше много голям и през 1996, когато бях на 8 години, баща ми реши да построи тенис корт в него.
Баща ми имаше план и искаше да ми предостави възможно най-големи шансове да успея в живота. Преди изобщо да разбера какво се случва, пред дома ни започнаха да паркират камиони, разтоварващи клей. Под него бе дренажът, пясък и други материали. Все още помня как през лятото ни отнемаше два часа да полеем целия корт, защото маркучът, който използвахме и за поливане на градината, не бе особено голям. Често прекарвахме повече време в това да поливаме корта, отколкото да играем на него.
Аз обаче знаех, че съм огромен късметлия да имам този корт. Малкото хора, които идваха да играят, го правеха просто за забавление. Фактът, че имам корт в дома си, разпали силно любовта ми към тениса още от самото начало.
Усилията на семейството ми ме накараха да играя с отговорност. Приемах много сериозно всичко, свързано с тениса. Бях много прилежен в тренировките и следвах всички инструкции. Още от ранна възраст показах талант и тренирах с човек, който живееше в съседния град, на 10 минути път, но като цяло нямах много възможности да израствам като играч.
Когато бях на 13 години в медиите се появи статия за мен, в която говоря за мечтата си да играя на Уимбълдън. С ресурсите на семейството и родното ми място обаче тази мечта бе невъзможна. В Медюгорие нямаше с кого да тренирам освен с Иван Додиг и неговия брат Младен. На 14 години трябваше да взема най-важното решение в живота си – дали да остана у дома и да продължа образованието си или да се преместя в Загреб, за да тренирам в Националния тенис център, където щях да имам най-добрата възможност да се реализирам като играч.
Знаех, че ще ми е много трудно да напусна семейството си, тъй като те са всичко за мен. Те обаче ме подкрепиха напълно и реших да замина. В началото ми беше много трудно, но, за щастие, Загреб не е далеч от Медюгорие и имах възможност да ги посещавам често.
На всеки месец и половина или два се качвах на автобуса в 21:00 и пристигах в 06:00 на следващия ден. През целия път мислех за мечтата ми да стана професионалист. Знаех, че шансовете ми не са големи, но бях длъжен да дам всичко от себе си.
В Загреб не пропуснах нито една тренировка. Приех много сериозно предоставената ми възможност и бях много прилежен, макар да не е никак лесно на тази възраст, особено когато си далеч от дома. Признавам, че беше трудно. Независимо, че новото ми семейство в Загреб беше чудесно (живеех с кръстника си и съпругата му) беше трудно да направя прехода към живота в големия град, далеч от родителите и приятелите ми. Въпреки това обаче смятам, че психическата ми устойчивост, спокойствието и вътрешния ми мир са резултат именно от непрестанната подкрепа на цялото ми семейство. Винаги съм вярвал, че Бог ме насочва към правилния път.
Често мисля за тези времена, защото за хората, постигнали успехи, е много лесно да се главозамаят и да започнат да искат още и още. Имало е случаи, в които не съм се забавлявал на корта. Когато започнах да играя, беше заради радостта, която тенисът ми доставя. Точно това си припомням непрестанно както в добрите, така и в лошите моменти – че трябва да се наслаждавам на играта.
В един момент от кариерата ти неизбежно започваш да се чудиш дали някога ще спечелиш голям трофей и ще постигнеш целите си. Нищо не е даденост. Помните ли статията с мечтата ми за Уимбълдън, за която ви разказах? Родителите ми още я пазят, за да не забравям всичките години усилена работа, които ми костваха да стигна там, където съм в момента. Осъществих мечтата си и играх на Уимбълдън. Стигнах до финала там, както и до този на Australian Open. И, разбира се, спечелих US Open. Прекарах по-голямата част от живота си, практикувайки спорта, в който се влюбих като 7-годишен в задния ни двор.
Самият факт, че станах професионалист, е нещо невероятно. Осъществих мечти, за които никога не съм предполагал, че мога да превърна в реалност, и започнах да се питам как бих могъл да помогна на други да направят същото. В началото не бях сигурен. Винаги съм искал да допринеса с нещо за обществото, но трябваше да е системно, а не просто еднократен акт.
Стигнах до отговора докато четях книгата на Малкълм Гладуел „Outliers: The Story Of Success“. В нея се разказва за това какво прави успешните хора успешни и изводът е, че най-важна е предоставената възможност. Нещо, с което съм напълно съгласен. Ако аз не бях получил възможности – ако родителите ми не бяха построили корта в задния двор, ако не се бях преместил в Загреб и не бях срещнал един от треньорите си в правилния момент, никога нямаше да стигна до тук.
Така се роди идеята за създаването на фондация „Марин Чилич““, която бе официално учредена през 2016 г. Правим всичко възможно да помагаме на деца в нужда чрез стипендии, мотивационни речи или напътствия, които да им помогнат да намерят своята посока в живота. В света е пълно с талантливи деца, които обаче са имали лошия късмет да се родят в бедни региони, в резултат на което семействата им нямат възможност да ги подкрепят финансово в стремежа им да се реализират и в крайна сметка този талант си остава неоползотворен. Мечтая за свят, в който всички деца ще имат равен шанс да демонстрират потенциала си.
В момента осъществяваме два големи проекта. Единият е строеж на тенис кортове в бедни региони, за да предоставим на местните деца възможност да играят тенис, а другият е присъждане на стипендии в областта на спорта, музиката, изчислителните науки технологиите. Аз имах късмета да изживея мечтите си чрез спорта, но в момента много деца нямат този шанс. Чувствам се добре заради факта, че имам възможност да им помогна. Когато те са щастливи, аз също съм щастлив.
Знам как се чувстват тези деца, защото бях на тяхно място. Помня как седях в автобуса на път за дома и се питах дали някога ще стана професионалист. Не знаех какво ще ми донесе бъдещето и дали е възможно да постигна мечтите си. Решен съм да помогна на всички деца, които в момента са в подобно положение и си задават същите въпроси“.
