Да се спечели турнир от Големия Шлем изглежда като лесна задача, когато гледаме непрекъснатите триумфи на Роджър Федерер,Рафаел Надал и Новак Джокович. В действителност обаче това продължава да бъде изключително предизвикателство. Да се спечелят 7 поредни мача във формат 3 от 5 сета в рамките на две седмици съвсем не се отдава на всеки и неслучайно през последните година рядко виждаме нови шампиони в „Мейджърите“.
Решихме да се върнем малко назад в историята и да си спомним за най-силните тенисисти, които така и не успяха да спечелят това най-ценно отличие в кариерите си. А кой е най-добрият сред тях според вас? Ето ги нашите номинации:
Давид Налбандиян – 11 АТП титли, бивш №3 в света, финалист на Уимбълдън 2002 г.
Един от най-големите таланти през последното десетилетие. Притежаваше фантастичен ретур, бекхенд с две ръце и чувство към топката. Аржентинецът игра финал на Уимбълдън още на 20 години, когато загуби с 0-3 сета от световния №1 по това време Лейтън Хюит. Дълго време бе кошмарен противник за Роджър Федерер и му водеше убедително в баланса, като най-паметна остава победата във финала на „Мастърс Къп“ през 2005 г., когато Налбандиян се завърна от 0-2, за да спечели с драматичен тайбрек в петия сет.
През есента на 2007 г. пък победи на два пъти Надал и Федерер в рамките на един турнир – това се случи в Мастърсите в Мадрид и Париж, като аржентинецът спечели и двете надпревари. Проблемите с мотивацията и физическата подготовка така и не му позволиха да триумфира в поне един турнир от Големия Шлем. Може би най-добрият шанс за него бе през 2003 г. на US Open, когато водеше с 2-0 сета на Анди Родик в полуфинала, но спорни съдийски отсъждания позволиха на американеца да стигне до успеха.
Марсело Риос – 18 АТП титли, бивш №1 в света, финалист на Australian Open 1998 г.
Риос е единственият №1 при мъжете без титла от Големия Шлем. Контузии го принудиха да сложи точка на кариерата си преждевременно. Игра финал в Мелбърн през 1998 г., но отстъпи категорично на Петр Корда.
Печелил е пет различни турнира от сериите „Мастърс“, като паметен си остава дубълът Индиън Уелс – Маями през същата 1998 г. В Кий Бискейн надигра великия Андре Агаси с 3-0 сета във финала. Риос притежаваше невероятна техника и бързина и тенисът със сигурност загуби много от неговото ранно пенсиониране.
Давид Ферер – 27 АТП титли, бивш №3 в света, финалист на Ролан Гарос 2013 г.
Ферер често остава на заден план, но цифрите говорят сами за себе си – цели 27 титли, над 700 победи на сингъл и 17 четвъртфинала в турнири от Големия Шлем, от които 5 полуфинала и един финал. И всичко това постигнато в ерата на Федерер, Надал и Джокович.
Със сигурност Ферер притежаваше играта за титла в Мелбърн или Париж, ако не се бе сблъсквал толкова често с Голямата четворка.
Жо-Вилфрид Цонга – 16 АТП титли, бивш №5 в света, финалист на Australian Open 2008 г.
Цонга дълго време бе считан за една от най-големите заплахи за доминацията на Голямата четворка. Печелил е и срещу четиримата в турнирите от Големия Шлем, като най-паметен остава обратът му срещу Роджър Федерер на Уимбълдън 2011 г. от 0-2 сета.
Играта му е изключително мощна и доминираща, с добър сервис и отлично чувство на мрежата. Един от малкото тенисисти с две Мастърс титли в ерата на Федерер, Надал и Джокович. Ако се бе състезавал 10 години по-рано, Цонга със сигурност можеше да грабне поне два или три „Мейджъра“.
Томи Хаас – 15 АТП титли, бивш №2 в света, полуфиналист в Мелбърн през 1999, 2002 и 2007 и на Уимбълдън през 2009 г.
Играта на Хаас в най-силните му години бе истинска наслада за окото, а бекхендът му с една ръка все още е считан за образец. Германецът проби рано-рано в големия тенис, достигайки до второто място в света през 2002 г. и двамата с Никола Кифер бяха смятани за новите Бекер и Щих от немските медии.
Много контузии обаче попречиха на кариерата на Томи. Най-добрият му шанс за титла от Големия Шлем бе през 2002 г. в Австралия, когато малко не му достигна да извади петия сет срещу Марат Сафин. На финала го очакваше Томас Йохансон от Швеция.
Хаас направи много силна втора част на кариерата си, но, за негово съжаление, доминацията на Федерер вече бе започнала. Впоследствие на сцената се появиха и Надал, Джокович и Мъри и за германеца вече бе прекалено късно.
Николай Давиденко – 21 АТП титли, бивш №3 в света, полуфиналист на Ролан Гарос през 2005 и 2007 г. и на US Open през 2006 и 2007 г.
Руснакът от украински произход така и не си спечели много фенове, но бе изключително постоянен в периода 2005-2010 г. Феноменално движение по корта, ранно вземане на топката и безгрешна игра от основната линия, с която напълно заслужено достигна до третото място в света.
Кулминацията в кариерата му бе турнирът ATP World Tour Finals през 2009 г., когато надигра Федерер и Дел Потро в поредни дни и вдигна трофея.
Въпреки полуфиналите му в Париж и Ню Йорк, смятам, че най-добрата му възможност за титла от Големия Шлем бе през 2010 г. в Мелбърн. Тогава Давиденко се появи в Австралия в убийствена форма, току-що бе станал шампион в турнира на осемте най-добри и бе постигнал първите си победи в кариерата над кошмара си Федерер.
В четвъртфинала срещу швейцареца Давиденко водеше с 6-2 3-1, когато нещо в главата му прищрака и той започна да допуска грешка след грешка. Маестрото не чакаше втора покана и спечели в четири сета.
Тим Хенман – 11 АТП титли, бивш №4 в света, полуфиналист на Уимбълдън през 1998, 1999, 2001 и 2002 г.; Ролан Гарос и US Open през 2004 г.
Eдин от най-големите майстори на волето в историята, в категорията на Едберг, Рафтър, Макенроу и Сампрас по този показател. Хенман дълго време бе ракета №1 на Великобритания и носеше надеждите за титла на Уимбълдън.
Тим имаше малшанса да се състезава в най-силните години на Пийт Сампрас и Роджър Федерер във време, в което тенисът ставаше все по-силов и това определено не импонираше на елегантния му стил на игра. Най-добрите шансове за британеца бяха на Уимбълдън през 2001 г., когато водеше с 2-1 сета на Горан Иванишевич на полуфинала, но дъждът отложи мача за следващия ден и хърватинът обърна.
Също – през 2004 на Ролан Гарос, когато противно на очакванията стигна до полуфиналите срещу Краля на клея по това време – Гийермо Кория. Хенман водеше с 6-3 4-2, а впоследствие сервира и за четвъртия сет преди да преклони глава пред аржентинеца.
При всичките си полуфинали на Уимбълдън Хенман неизменно губеше от бъдещия шампион.
Марк Филипусис – 11 АТП титли, бивш №8 в света, финалист на US Open през 1998 г. и на Уимбълдън през 2003 г.
Също като Цонга, Филипусис притежаваше изключително доминиращ стил на игра и бе способен да разгроми всеки, стига да има ден. Страшно много контузии и последвали операции не му позволиха да разкрие пълния си потенциал. И въпреки това Филипусис игра цели два финала в турнири от Големия Шлем, което се отдава на малцина!
През 1999 г. спечели първия сет срещу Пийт Сампрас в четвъртфинала им на Уимбълдън, но тежка травма го принуди да се откаже в началото на втория. По-късно великият американец заявява на пресконференцията: „Избегнах куршум днес, Марк играеше феноменално.“
Ще бъде запомнен с това и, че бе противник на Роджър Федерер, когато швейцарецът завоюва първата си титла от Шлема през 2003 г. на Уимбълдън.
Милослав Мечир – 11 АТП титли, бивш №4 в света, финалист на US Open през 1986 и Australian Open през 1989 г., олимпийски шампион на сингъл от Сеул 1988 г.
Завършваме с още една силна кандидатура, също двукратен финалист в турнири от Големия Шлем – Милослав Мечир! Спечели и олимпийско злато през 1988 г. след победа над Тим Майот на финала.
Известен с прозвището „Голямата котка“ заради финеса, с който играеше. И в двата финала, до които достигна в Мейджърите обаче, загуби тежко от Иван Лендъл, с когото имаха добре известна вражда.
TennisKafe.com
