Със сигурност ви се е случвало да се питате понякога – за Бога, как този тенисист е спечелил титла от Големия Шлем?! Колкото и трудна да е тази задача, форматът е такъв, че е достатъчно даден играч да бъде във формата на живота си за период от две седмица и да има малко късмет, за да остане завинаги в историята. Дори след това да не направи нищо значимо в кариерата си и да му бъде лепнат популярният етикет „One Slam Wonder“.
Кои са най-непопулярните шампиони при мъжете в „Мейджърите“ през последните десетилетия – предлагаме ви нашите номинации:
Гастон Гаудио (Аржентина) – шампион на Ролан Гарос 2004 г.
Гаудио дори не бе сред поставените на онзи Ролан Гарос, тъй като се намираше под №44 в световната ранглиста. За цялата си кариера дългокосият аржентинец никога не премина отвъд трети кръг в другите турнири от Големия Шлем, а в Париж най-доброто му постижение (извън титлата от 2004 г.) бе осминафинал.
Всички очакваха турнирът да завърши с възможно най-логичната титла на Гийермо Кория – доминатор на червени кортове по това време, със само една загуба за целия сезон на клей, при това от Федерер във финала в любимия на швейцереца Хамбург.
Финалът между Кория и Гаудио започна очаквано – сет на нула за Гийермо, който бързо се озова с аванс от 2-0. Когато всичко изглеждаше ясно, Кория получи контузия, а нещо сякаш прищрака и в главата му. По някакъв начин Гаудио се завърна и изравни за 2-2 сета.
На куц крак Кория стигна до мачбол в петата част, но допусна грешка след маратонско разиграване. Минути по-късно Гаудио стигна до сензационната победа с 8-6 гейма във финалния сет и хвърли ракетата си високо към небето. В интервюто на корта шампионът бе по-учуден и от зрителите по трибуните от успеха си и направи пълна обиколка на „Филип Шатрие“, за да се поздрави с всички хора от първите редове.
Гаудио остана в топ 10 още година, главно благодарение на титлата от Ролан Гарос и още няколко добри резултата на клей, и след това бързо-бързо залезе и се оттегли от професионалния тенис. Ще бъде запомнен и със загубата 0-6 0-6 от Роджър Федерер в Шанхай през 2005 г.
Томас Йохансон (Швеция) – шампион на Australian Open 2002 г.
Доста постоянен тенисист, който обаче бе по-известен с алергията си към тревата (това не му попречи да играе полуфинал на Уимбълдън три години по-късно), отколкото с някакви грандиозни резултати. Йохансон не бе показал с нищо, че има силите за титла от Големия Шлем преди онова издание на Australian Open. Всъщност за цялата си кариера шведът спечели едва 9 АТП трофея и не стигна по-далеч от седмото място в света.
Онзи сезон 2002 г. обаче бе истинска лудница и изненадите валяха една след друга. Йохансон имаше шанса да играе със специалиста на двойки Йонас Бьоркман на четвъртфиналите и Иржи Новак на полуфинал. В мача за титлата го чакаше 22-годишният Марат Сафин. Импулсивният руснак бе абсолютен фаворит за победата, но се срина напълно, след като спечели първия сет. Така Йохансон грабна титлата и стана първият швед от Матс Виландер през 1988 г., който триумфира в Мелбърн.
Марк Едмъндсън (Австралия) – шампион на Australian Open 1976 г.
Eдмъндсън и до днес държи рекорда за най-ниско ранкиран шампион в „Мейджърите“ – №212 в седмицата преди началото на онзи Australian Open през далечната 1976 г. Онова издание от турнира започва ден след Коледа и е пропуснато от 9 тенисисти от тогавашния топ 10 – единственият, появил се за участие, е 41-годишният Кен Розуел.
Финалът срещу Джон Нюкъмб е изигран при ужасни условия – 42 градуса по Целзий и ураганен вятър, който налага прекъсване на мача за 30 минути. Все пак Едмъндсън печели в четири сета и до ден-днешен е последният австралийски шампион в домашния турнир.
За цялата си кариера има само 6 титли на сингъл и е достигал най-много до №15 в ранглистата на АТП. На двойки е доста по-успешен – носител е на 5 „Мейджъра“ и общо 507 спечелени мачове!
Алберто Коста (Испания) – шампион на Ролан Гарос 2002 г.
Връщаме се към онзи луд сезон 2002. Алберто или както е по-известен – Алберт Коста, бе достигал финали и в трите Мастърса на червено и дори спечели в Хамбург през 1998 г. В турнирите от Големия Шлем обаче резултате му бяха незавидни – само три четвъртфинала преди Ролан Гарос 2002.
Коста бе типичен специалист на червени кортове, който играеше с много топ спин в ударите си и притежаваше хубав бекхенд с една ръка. Макар и изолирана, победата му в Париж бе много престижна, предвид опонентите му в последните три срещи – Гийермо Каняс, Алекс Кореча и Хуан Карлос Фереро.
Коста се завърна като шампион през 2003 г. и защити голяма част от точките си – проправи си път до полуфиналите след 4 победи в пет сета и този път загуби от брилянтния по това време Фереро. Алберт спечели 12 АТП титли в кариерата си и достигна до №6 в света.
Паметна си остава и победата му над Федерер в Рим през 2004 г., когато Маестрото вече бе №1 и правеше един от най-силните си сезони изобщо в кариерата.
Андрес Гомес (Еквадор) – шампион на Ролан Гарос 1990 г.
Случайно или не, някои от най-неочакваните шампиони станаха такива именно на най-трудния за спечелване турнир от Големия Шлем, според мнозина специалисти – Ролан Гарос. Андрес Гомес никога не бе достигал дори полуфинал в „Мейджърите“ преди 1990 г., а тогава вече бе на 30 години – възраст, на която по това време се считаше, че тенисистът е съвсем близо до пенсиониране.
Във финала еквадорецът се изправи срещу 20-годишния Андре Агаси, който предната вечер използва грешен шампоан, докато си взима душ, и перуката му се разпада в ръцете му. За да прикрие фактът, че това не е истинската му коса, Андре и брат му използват около стотина фиби с надежда да възвърнат предишния му външен вид. Съветът към американеца е: „Не се мърдай много-много, за да сме сигурни, че това нещо ще се задържи на главата ти“.
Гомес печели убедително в 4 сета, а на Агаси му отнема почти цяло десетилетие, за да стигне все пак до трофея във френската столица през 1999 г.
Пат Кеш (Австралия) – шампион на Уимбълдън 1987 г.
Завършваме с една интересна номинация – царят на волетата Пат Кеш, поставил началото на традицията шампионите на Уимбълдън да се изкачват до мястото на Централния корт, където са разположени близките им, веднага след спечелването на финала.
На онзи Уимбълдън се случи може би най-голямата изненада в историята на турнира – действащият шампион Борис Бекер отпадна във втори кръг от вече покойния австралиец Питър Дуан. Другият голям фаворит, Стефан Едберг, пък бе в долната половина на схемата и така пред Кеш се отвори вратата за достигане на финала.
В мача за титлата негов съперник бе Иван Лендъл, който хвърляше всичко на тревата по това време и бе с треньор Тони Роуч, и въпреки всичко се чувстваше некомфортно на тази настилка. Кеш спечели в три сета, но никога повече не достигна финала в Лондон, а за цялата си кариера има едва 6 титли на сингъл.
За отбелязване е, че Кеш бе сред неудобните съперници на Лендъл и го е побеждавал още два пъти в турнири от Големия Шлем (полуфинали в Мелбърн през 1987 и 1988 г.), когато чехът също бе №1 в света.
TennisKafe.com
