Рафаел Надал, който неотдавна се раздели с професионалния тенис, изигравайки последния си мач за Купа „Дейвис“ пред родна публика в Малага, даде много откровено и лично интервю пред медийната платформа The Players Tribune. Носителят на 22 титли от Големия шлем се върна към годините, когато е започнал да се оформя както като играч, така и като личност. Ето какво разказа рекордьорът по трофеи от Ролан Гарос:
„Не съм сигурен точно на колко години бях, но мисля, че съм бил на около 12. На тази възраст ми харесваше да ходя на риболов. Обичам морето, защото съм от Майорка, а в моя случай морето е част от живота ми. Става въпрос за усещането да си край морето, да седиш на скалите със семейството и приятелите си или да плаваш с лодка – усамотението и спокойствието, които чувстваш, са нещо специално. Един ден, вместо да отида да тренирам, излязох за риба. На следващия ден загубих мача си. Спомням си, че плачех в колата на връщане към вкъщи и чичо ми, който в тази младежка възраст имаше голямо влияние върху мен и който беше този, който ме накара да се влюбя в тениса, каза: „Всичко е наред, това е просто един тенис мач. Не плачи сега, няма смисъл. Ако искаш да ловиш риба, можеш да ловиш риба – няма проблем. Но ще загубиш. Искаш да спечелиш? Ако искаш да спечелиш, първо направи това, което трябва да направиш.” Това беше много важен урок за мен. Ако хората ме възприемат като перфекционист, това идва от онзи вътрешен глас, който проговори в мен, докато се прибирахме с колата. Този глас никога не ме е напускал. Някой ден мога да съм на морето. Но днес и утре… Сега трябва да тренирам“ – разказва Надал.
„Не бях дете, което наистина има спортни идоли. Предполагам, че е свързано с моя характер на роден и отрасъл в Майорка. Моят пръв герой беше Карлос Моя. Друг испанец, също от Майорка. Шампион на Откритото първенство на Франция и първият испански тенисист, който е бил №1. Бях толкова нервен само да ударя няколко топки с него. Беше незабравимо изживяване, прозорец към друг свят. Тенисът се превръщаше от нещо само за забавление, детска игра, в реална цел, работа, с която да си изкарваш прехраната. Това ме накара да мечтая малко повече. Един ден може би ще мога да играя на Ролан Гарос…“ – споделя Матадора.
„Но болката е един от най-големите учители в живота. Контузих се, когато бях на 17 и ми казаха, че вероятно никога повече няма да мога да играя професионален тенис. Осъзнах, че всичко може да свърши за миг. Това не е просто някаква пукнатина в стъпалото, това е болест. Синдром на Мюлер-Вайс. Какво означава това изобщо? От велика радост от играта, до това в следващия момент да не можеш да ходиш. Няколко дни плаках вкъщи и това беше голям урок по смирение, но имах късмета да имам баща, който винаги беше позитивен. „Ще намерим изход – казваше той – а, ако не успеем, има и други неща в живота извън тениса.“ Слушайки тези думи тогава, едва успях да ги осмисля, но слава Богу, след много болка и операции, рехабилитация и сълзи, беше намерено решение и през всичките тези години се научих да го преодолявам“ – продължава разказа си Краля на клея.
„Тенисът е спорт, който психически изисква много от теб, но има и много моменти на радост, които никога няма да забравя.
2008 г. Първият ми трофей от US Open, както и когато затворих кръга от турнирите от Големия шлем в Мелбърн. И не забравям онези турнири като Мадрид и Барселона в моята страна, или Индиън Уелс и Маями, или Синсинати, където спечелих за първи път през 2013 г., или красивото Монте Карло, или специалното усещане в Рим, или Шанхай и Пекин с тези невероятни фенове… Канада, Мексико, Чили, Бразилия… Обаче ти никога не можеш да спреш да изискваш от себе си. Никога не можеш да се отпуснеш. Винаги трябва да се усъвършенстваш и това е константата в живота ми и като играч“.
„В продължение на 30 години образът, който представях пред света, не винаги беше това, което чувствах вътрешно. Честно казано, бях нервен преди всеки мач, в който съм играл – това усещане никога не те напуска. Всяка вечер преди мач си лягах с чувството, че мога да загубя, а също и когато се събуждах сутрин. В тениса разликата между играчите е много малка, още повече между съперниците. Когато излезеш там, на корта, всичко може да се случи, така че всичките ти сетива трябва да са будни, живи. Това усещане, вътрешният огън и напрежение, адреналинът да излезеш и да видиш пълен корт, е усещане, че се изправяш пред феновете и го има на всеки един корт.
През по-голямата част от кариерата си бях добър в контролирането на тези емоции. С едно изключение. Минах през много труден момент, психически, преди няколко години. Бях свикнал с физическата болка, но имаше моменти на корта, когато имах проблеми с контролирането на дишането си и не можех да играя на най-високо ниво. Изтощен, облекчен, щастлив, благодарен, но просто човек. Има моменти с всеки играч, когато е трудно да контролираш играта си. Имаше месеци, в които си мислех да се откажа, беше ми трудно, но никога не го направих. Винаги съм давал максимума от себе си“ – откровен е повелителят на Ролан Гарос.
„Тенисът е и учител на самия живот. През повечето време не печелиш турнира, в който играеш. Чувството не е едно и също. Научаваш се как да живееш с моментите на радост и моментите на разочарование. Никога не съм мислил, че съм Супермен, а в лошите моменти никога не съм мислил, че съм се провалил. Това, което те кара да израстваш като личност, е самият живот – провалите, нервите, болката, радостта… Човек получава това, което дава. Надявам се, че моето наследство е, че винаги съм се опитвал да се отнасям към другите с уважение. Не говоря само за тениса. Става въпрос за живота. Огледайте се около вас и хората около вас. Дръжте се като тях и вероятно ще живеете щастлив живот. Носех това в себе си и то не винаги работеше! Но опитах…. Винаги съм опитвал.
За повече от 30 години дадох всичко, което мога, на тази игра. В замяна получих радост и щастие… Радост и щастие, любов и приятелство и още много повече от това…“ – завърши искрената си изповед Рафа Надал.
