ATP стартира рубрика, в която тенисистите показват своя поглед над живота в спорта. В петото ѝ издание идва ред на младия грък Стефанос Циципас. Прочетете в следващите редове какво има да ни каже той:
Сякаш се приземявахме в ад. Където и да погледнехме, виждахме огън.
Преди 10 години се прибирах със семейството си от зимна ваканция в Париж. Бяхме може би на 30-40 километра от летището, когато всички в самолета започнаха да крещят и да гледат през прозорците.
Беше тъмно, не можехме да видим много, но това, което успяхме да видим, ме изплаши повече от всичко преди: Атика, регион на Атина, беше в пламъци.
Преди полета не бяхме информирани, че летището е оградено от пожар, така че въпросът, който се вгнезди в главите ни бе: „Къде ще се приземим? Ще се приземим ли изобщо?“ В крайна сметка го направихме, след което карахме до вкъщи, далеч от пламъците. Помня, че виждах огън и от двете страни на пътя. Пуснахме телевизията и по всеки канал показваха едно и също – Атика, потънала в пламъци.
До този юли не бях усещал повече болка за страната си.
**
Гърция съм аз. Кръвта ми е синя. Не разбирам хората, които не се чувстват по същия начин спрямо родините си. Шегувате ли се? Всеки трябва да е горд от това, откъде е тръгнал. Πάμε! (Хайде!)
Лесно е да обикнеш Гърция. Имаме най-прекрасния, богат език, който ти позволява да се изразяваш толкова добре. Имаме гледките, водата, плажовете, историята. Имаме приятелски настроени граждани, където и да отидеш. Влюбен съм в страната си.
Точно затова ме болеше толкова да виждам как пламъците разрушават Атина преди 10 години, точно затова ме заболя толкова и преди два месеца, когато видях и прочетох как пожарите са засегнали още стотици хора, включително моя добър приятел Алекс (Александрос) Колдуел.
Бяхме най-добри приятели като деца и се състезавахме заедно на националните турнири в Гърция – от възрастовите групи до 8 до тези до 14 години. Рядко се намират толкова приятни деца, на които да можеш да вярваш и с които да създадеш истинско приятелство.
Сега той и семейството му живеят в североизточния регион на Атина, където пожарите сториха ужасяващи неща, изпепеляваха гори и убиха десетки хора. Именно там се намираше той и през юли, чакайки майка си да прибере него и сестра ми далеч от пламъците. Алекс бягал из къщата в опит да прибере всички техни неща. Нямали обаче време. Огънят бил прекалено близо.
Придвижили се с колата до плажа и когато Алекс отворил вратата, пламъците обгърнали лицето му. Спринтирал до водата. Около него било ужасно – горящи хора, крещящи от болка и страх, бягайки към водата. Алекс и семейството му преминали през скалите и стигнали до водата, но много други не успели.
След като чух тази история, бях покрусен. Беше едно от най-лошите неща, които съм чувал през живота си.
Единственият начин, по който можех да покажа любовта си към Алекс и да бъда признателен за начина, по който той се е справил с всичко, бе да стартирам кампания за събиране на средства във Facebook, като успяхме да съберем сума три пъти по-голяма от очакваната. На всички, които помогнаха – благодаря ви.
**
Алекс, също като мен, не се прибира в Гърция толкова често, колкото му се иска. Играе тенис в Redford Univiersity в САЩ. Може би се разбираме толкова добре, тъй като сме различни от много други гърци. Притежаваме дисциплина.
Срещал съм много случаи, в които мои приятели са можели да играят тенис на високо ниво, но не са били отдадени. Домът им липсваше прекалено много или не можеха да понасят пътуването.
Още от ранна възраст знаех, че пътуването и времето далеч от дома ще бъдат най-големите предизвикателства в тениса за мен. Научих се обаче да обичам пътуването. Приех го като част от себе си. Открива пред теб нови хоризонти. Срещаш нови хора и виждаш нови места.
Зная освен това, че трябва да пътувам. За да сбъдна мечтите си, трябва да спя в хотели през по-голямата част от годината и да се връщам в Гърция само по веднъж на няколко месеца. Това е моята работа и макар понякога да не искам да се подлагам на това, аз го правя. За да се случи това, се нуждаеш от дисциплина – нещо, за което благодаря на смесения си произход.
Баща ми е грък, майка ми е рускиня. Баща ми се фокусира върху техническата част от играта ми – разви едноръкия ми бекхенд, уменията ми на мрежата и ми помогна винаги да удрям топката рано.
Майка ми се концентрира върху дисциплината. Не бих казал, че е била точно стриктна. Виждал съм стриктни родители на тенисисти. Тя има високи изисквания, но по позитивен начин. Винаги иска да показвам най-доброто от себе си. „Върши си работата и бъди удовлетворен от това, че си на корта, правейки това, което обичаш,“ казва ми тя.
Плачех често след загуба. Понякога реагирах дори по-зле. Просто полудявах и бягах далеч от родителите си, криех се някъде, за да не могат да ме намерят. Чувствах се толкова засрамен от представянето си, че не можех да се изправя пред тях, пред когото и да е.
Криех се зад коли в продължение на цял час, понякога час и половина. Родителите ме търсеха, викаха името ми, но аз отказвах да се покажа. Мразех да губя. Сякаш настъпваше краят на света.
Майка ми ме успокояваше. „Всичко е наред. Просто отнема време. Следващият път опитай да си по-добър.“
Когато бях дете, тенисът бе всичко за мен. С баща ми пътувахме заедно. Той, както и майка ми, не е обичайният родител. Напусна работата си, когато бях на 12, за да ми помогне да постигна мечтите си. Това не става без смелост. Колко бащи биха предприели такъв риск?
Хората, които се представят добре в спортовете, трябва да имат нещо различно, независимо дали то идва от майка ти, баща ти или треньора ти. Отборът на Гърция на Евро 2004? Те имаха това. Не искаха да бъдат същите като всички други – желаеха да излязат, да опознаят света и да бъдат най-добрите в това, което правят. Направиха страната ни горда.
Винаги знам, че съм на корта с причина – да свърша работа и да направя нещо по възможно най-добрия начин. Имам огромен глад за победи и искам да се изкача в ранглистата, да бъда най-добрия в страната си. Напрежение от това да водя Гърция напред? Никога.
Много е мотивиращо да бъдеш човека, който може да създаде история за държавата си, децата да взимат пример от теб. Те, както родителите ми правеха при загубите ми, когато бях малък, могат да бъдат тези, които ме гонят и викат името ми. Мога да ги вдъхновя и да бъда лидера на гръцкия тенис.
Когато мисля за жертвите от пожарите, се чувствам още по-благодарен за това, което имам, за всички възможности, които стоят пред мен. Това ме мотивира да работя здраво, за да постигна максимума си.
Няма да става по-лесно. Ще става по-хубаво.
Стефанос Циципас за ATP
