Докато Линда Носкова вдигаше трофея на Уимбълдън, нейният баща Драхош Носек седеше на тревната тераса в „Ол Инглънд Клъб“ с бутилка бира в ръка и се опитваше да осъзнае какво е постигнала 21-годишната му дъщеря.
За останалите това бе приказният край на един турнир. За него – кулминацията на история, започнала с дългове, пътувания с влак, събиране на скрап, тренировки сред преспите и семейство, което е заложило всичко, за да даде шанс на детето си.
„Не знам как звучи да си баща на шампионка от Уимбълдън. Не мога да го опиша. Мислех, че никога няма да преживея нещо подобно. Но както се казва – тя го носи в себе си“ – разказа 70-годишният пенсионер, който дълги години е работил като диспечер.
Когато бе попитан как е преживял самия финал, отговорът му бе кратък: „Оцелях.“
Носкова започва да играе тенис на шест години. Родителите ѝ не са бивши състезатели – самите те се захващат със спорта като хоби, а малката Линда тича около корта и имитира движенията им. Скоро става ясно, че притежава талант, но семейството не разполага със средствата, които обикновено стоят зад развитието на бъдеща професионална тенисистка.
„Това е история като за книга. От нулата до сто. Започнахме и практически нямахме нито какво да ядем, нито къде да живеем. Със съпругата ми се бяхме развели от предишните си партньори, оставихме цялото си имущество и започнахме отначало.“
„Когато Линда се роди, всеки месец бях с три хиляди на минус. Жена ми нямаше нищо. Работех като диспечер и трябваше да събирам скрап, за да оцеляваме. Нещата се подобриха едва след смъртта на родителите ми, когато продадохме къщата и изплатих дълговете. Тогава най-накрая успяхме да си купим автомобил и някак да започнем да функционираме.“
Работата му в железниците поне му осигурявала безплатно пътуване. Това се превърнало в един от малкото начини Линда да достига до турнирите и тренировките си.
„Пътувахме с влака до Прага и четиримата спяхме на гарата. Спомням си, че тогава играеше дъщерята на един полицай, а след нея нашата Линда. Всички останали имаха богати бащи, които плащаха, и майки, които ги придружаваха. Това, през което ние преминахме… Беше ужасно. Наистина стигнахме дъното, за да ѝ позволим да се занимава с тенис.“
Липсата на пари не била единственото препятствие. Понякога семейството трябвало буквално само да си създаде условия за тренировка.
„Веднъж закарах Линда на училище. Беше март и имаше 20 сантиметра сняг. В продължение на четири часа почиствах корта в едно напълно отдалечено село. В един часа следобед бяхме единствените там и тренирахме между преспите. Така го правехме. А Линда нито веднъж в живота си не каза, че не иска да тренира.“
В продължение на години родителите ѝ поставят нейното развитие пред всичко останало.
„Със съпругата ми дадохме абсолютно всичко. За нас като родители това бяха пет или шест години, в които посветихме всичко на Линда. Побиват ме тръпки, когато се връщам към този период, защото жена ми отдаде изцяло себе си. Толкова съжалявам, че вече не е тук с нас. Но понякога животът се развива така.“
Майката на Носкова – Ивана, почина през 2024 г., само ден преди началото на Уимбълдън. Две години по-късно дъщеря ѝ спечели любимия ѝ турнир и я почете в емоционалната си реч на Централния корт.
За Драхош загубата също е оставила огромна празнина.
„Не беше лесно. Жена ми почина и изобщо не беше просто да разбера как да продължа да живея. Но Линда беше едно от нещата, които ме задържаха жив.“
Родителите поставят основата, но важна роля в изграждането на шампионката има треньорът Ярда Павелка – бивш миньор, когото бащата на Носкова описва като човек на тежкия труд и желязната дисциплина.
„Той всъщност превърна Линда в тенисистка. Напълно се жертва за нея. Сега вече е на 80 години. Бивш миньор, истински работяга.“
„Когато днес отида да гледам тренировка на дъщеря си и видя модерните треньори, Павелка би ги убил. Те подават сто топки за час, говорят, играят… Той ѝ подаваше по триста или четиристотин. Тежък подход и много работа. Но се отплати.“
Драхош също се опитва да помага, докато уменията му все още го позволяват. Сам се научава да играе и взима треньорска квалификация, за да подава топки от коша на дъщеря си.
Краят на неговата треньорска роля идва по забавен начин.
„Когато беше на 13, излезе на корта, взе ракетата с лявата ръка, въпреки че е десничарка, и ме победи с 6:0. Тогава счупих ракетата и ѝ казах: „Скъпа, приключих с теб.“
Следващата важна стъпка идва при Мелани Молитор, майката на Мартина Хингис. Според бащата именно тя показва на семейството какво означава абсолютен професионализъм.
„Веднъж жена ми и Линда закъсняха с три минути за тренировка. В продължение на три дни госпожа Молитор им обясняваше, че ако това се повтори, изобщо няма нужда да идват отново в Швейцария. Беше строга. Но ни показа, че тенисът на най-високо ниво е тежък труд и че с него не можеш да се шегуваш.“
Годините на лишения, дисциплина и работа изграждат не само играта на Носкова, но и спокойствието, което се превърна в едно от най-силните ѝ оръжия на корта.
„Тя е ужасен интроверт. Дори и нещо да я ядоса, никой няма да разбере. И аз не мога напълно да надникна в душата ѝ, но тя е невероятно добра и умна.“
„Не знам от кого е наследила това спокойствие. Не е нито от мен, нито от жена ми. Когато е изправена пред мачбол и направи ас по диагонала – свалям ѝ шапка. Никога не е правила голяма драма от загубите.“
Затова баща ѝ не очаква титлата на Уимбълдън да промени дъщеря му.
„Тя ще се справи. Не е от хората, които веднага ще си кажат, че са световни шампиони. В главата ѝ всичко е подредено. Вече планира следващото си голямо начинание извън тениса през есента. Може да иска да скочи от кула, да помага в Африка или нещо подобно. Харесва ми. Тя има страхотна перспектива по отношение на живота.“
