Когато стане дума за отношения играч – треньор, винаги в съзнанието ми изплуват фигурите на Андре Агаси и Брад Гилбърт. Две личности,чиито схващания за играта са диаметрално противоположни и въпреки това (или може би точно заради това) те оформят един от най-успешните тандеми в мъжкия през 90-те години на ХХ и началото на този век.
Агаси е перфекционистът, който не разбира, че „уинърът“ носи само една, а не две точки и че победата си остава победа дори без да е извоювана по най-красивия начин. Гилбърт пък е автор на концепцията, превърната по-късно в цяла книга „Как да печелим грозно“ (Winning Ugly). Тенисист, който не блести с особен талант, но успяващ да подлуди дори най-добрите играчи в света благодарение на интелекта и лукавостта си.
През осемте години на съвместна работа Гилбърт извежда Агаси до редица трофеи, включително историческата титла на Ролан Гарос през 1999 г., като му втълпява своята идеология – „използвай слабите страни на противника и го остави да загуби“. Спомням си, че когато двамата приключиха своето партньорство през 2002, бях силно учуден – макар и на 32, Андре безспорно имаше какво още да даде на играта. Тепърва предстоеше да постави рекорд като най-възрастния номер 1 в класацията на АТП. Защо тогава трябва да се променя нещо, което не е счупено?
Отговорът дойде години по-късно в биографичната книга на Агаси „Открито“. Сериозен конфликт никога не е имало. Просто е настъпил момент, в който и двамата са усетили, че партньорството им се е изчерпало и най-доброто решение би било всеки да продължи напред по своя път.
Въпросът за отношенията играч – треньор е особено актуален предвид скорошната раздяла на Григор Димитров и Дани Валверду. Сбърка ли българинът или най-накрая бе настъпил моментът за ново начало?
Равносметката при Валверду
Няма съмнение, че венецуелецът бе с ключов принос за възраждането на кариерата на Димитров. Двамата започнаха съвместната си работа през лятото на 2016 – период, през който играта на Григор се намираше в криза и той трудно записваше последователни победи в турнирите.
Много бързо, с помощта на Дани, българинът стабилизира сервиса си и повиши качеството на своя бекхенд, което почти го изведе до финала още във втория им турнир заедно – Мастърса в Синсинати.
Сезон 2017 бе без съмнение най-успешният за Димитров. Първата ни ракета бе на крачка от исторически финал в Мелбърн, но в един от най-силните мачове през кариерата си отстъпи на Рафаел Надал в пет титанични сета.
Последваха титлите в Синсинати и Лондон и достигането до третото място в световната ранглиста, които със сигурност са се запечатали в спомените на всеки истински фен на играта от България.
Валверду обаче не успя да помогне на Григор да направи следващата и най-важна крачка. Имах възможност да говоря с Фрю Макмилън през миналата година на Уимбълдън и легендарният южноафрикански специалист на двойки въздъхна видимо разочарован: „Очаквах Григор да надгради след фантастичната миналата година, но за моя изненада това така и не се получи“.
Вместо да се превърне в постоянен претендент за големите турнири и да отправи сериозно предизвикателство към Голямата четворка, Димитров тръгна рязко надолу. Създава се впечатлението, че понастоящем гледаме повторение на периода непосредствено преди идването на Валверду. Играта на българина се характеризира с доста брак, завърнаха се константните проблеми със сервиса и ненавременните двойни грешки, а пропадането в ранглистата изглежда все по-заплашително.
По-неприятното за бившия номер 3 е, че акцентът лека-полека се измества върху по-млади от Григор претенденти – Данийл Медведев, Феликс Оже-Алиасим, Денис Шаповалов и останалите сякаш са обект на повече коментари и анализи от страната пресата и феновете. За евентуално завръщане на българина към най-добрите му дни почти не се говори.
Нека напомня, че Валверду изживя подобен развой на събитията и по време на партньорството си с Томаш Бердих. Двамата започнаха с гръмка победа над Рафаел Надал в Мелбърн и стоп на рекордната серия от загуби от Матадора по пътя към полуфиналите на Australian Open през 2015.
Чехът изглеждаше възроден под ръководството на Дани, но само след година формата му бе неузнаваема. Стигна се до срамно поражение с 0-6 0-6 от Давид Гофен в Рим (първо подобно за Бердих в цялата му кариера, включително участията му в турнира за юноши), след което бе сложена точка на съвместната им работа.
Очевидно Валверду е в състояние да даде необходимия начален тласък на своите възпитаници и да им помогне да намерят отново правилния път, но нещо куца, когато трябва да се направи следващата стъпка.
Какво следва оттук нататък
Без да подценявам в никакъв случай треньорските качества на венецуелеца, моето лично мнение е, че моментът за раздяла бе правилен. Може би бе дошла онази точка на изчерпване, която са усетили и Агаси и Брад Гилбърт преди 17 години и за която говорихме в самото начало на този материал.
Димитров вече е почти на 28 и не разполага с неограничено време, за да реализира огромния си потенциал. Никой от феновете на българина не би желал Лондон ’17 да се окаже абсолютният връх в неговата кариера.
Кой е правилният избор за заместник на Валверду? Лесно е да се посочи някоя от бившите легенди, но това не винаги е най-правилният избор. Матс Виландер и Марат Сафин така и не успяха да намерят общ език. Джокович и Агаси се разделиха скоропостижно. Самият Андре в момента е част от щаба на българина и помага с безценните си съвети, но резултати за момента липсват.
Дали Мистър Ретур ще се окаже правилният човек за кариерата на Григор или тепърва ще се появи нова и по-непозната фигура, която ще се окажа ключова за завръщането на Димитров? В крайна сметка Брад Гилбърт е все още действащ тенисист с по-висока позиция в ранглистата от Агаси, когато се съгласява да стане негов треньор през 1994. Без никакъв опит като наставник и ментор преди това.
Едно е сигурно обаче – Григор трябва час по-скоро да намери своя Гилбърт, за да си припомним моменти като Уимбълдън ’14 или Australian Open ’17 и да видим отново пълния потенциал на ракета №1 на България.
Борис Стрижлев, TennisKafe.com
