Всяка година около средата на юни един въпрос започва да бъде дискутиран отново – следва ли изобщо да се играе тенис на трева или тази настилка представлява отживелица, опасна за здравето на тенистите и непредразполагаща към атрактивни мачове? Мненията обикновено са напълно противоположни не само сред феновете, но и сред играчите – хора като Роджър Федерер обожават бързия тенис на зелено, докато други като Иван Лендъл и Марат Сафан неведнъж са заявявали, че тревата става само за паша на крави.
Не крия, че аз лично съм голям почитател на този отрязък на сезона и всяка година с нетърпение очаквам да започнат подготвителните турнири преди Уимбълдън. Ето няколко причини, поради които смятам, че тревата трябва да остане в календара и занапред и дори би следвало да се добави турнир от сериите „Мастърс 1000“ на тази настилка:
1. Тревата предразполага към атрактивен и нестандартен тенис
Много хора ще ви кажат – тревата е прекалено бърза и тенисистите „се замерят“ със сервиси. Това просто не е вярно! Особено откакто организаторите на Уимбълдън решиха да използват 100 % райграс през 2001 г., настилката се забави драстично и разигравания изобилстват. Пуснете си например трисетовия финал между Мъри и Джокович през 2013 г., който продължи над 3 часа и ще се уверите в това.
Има и друг момент – не винаги дългите разигравания по презумпция са интересни! Има някои двубои на червена настилка, които са изключително мъчителни за наблюдаване, тъй като двамата противници прехвърлят топката с огромна амплитуда над мрежата, насочвайки я към центъра на корта и никой не търси инициативата, а чака грешка. Нима тенисът на Дъстин Браун, който предпочита късите точки, може да се нарече скучен?! Напротив, въпреки ниския му ранкинг, YouTube е препълнен с негови немислими отигравания на трева!
Отделно от това, тревата предразполага към удари, които се виждат все по-рядко в съвременния тенис – излизания към мрежата, трудни волета, плонжове, умели слайс бекхенди и прочие. Аз лично съм сериозен почитател на “old-school” стила на Фелисиано Лопес, който го изведе и до титлата в Куинс през 2017 г. след паметен финал срещу Марин Чилич. Хубаво е и в спорта, и в живота въобще да има разнообразие и да не се загърбва напълно миналото.
2. Тревата импонира на голяма част от по-техничните тенисисти
Това твърдение може да прозвучи малко странно в първия момент, но нека започна с това – огромна заблуда е разбирането, че на тревна настилка тенисистите с най-мощни сервиси задължително печелят! Да, наистина, добрият начален удар е сериозно оръжие навсякъде. Но нека погледнем резултатите на тримата най-високи „бомбардири“ в АТП към момента.
Иво Карлович – въпреки че хърватинът е направил нереалните над 10,000 аса в кариерата си, най-доброто му постижение е един самотен четвъртфинал през 2009 г., когато бе разгромен от Федерер. Нещо повече, в 9 от общо 13 участия на „свещената трева“ д-р Иво е отпадал в първи или втори кръг, включително 4 поредни загуби в откриващия си двубой в периода 2005-2008 г. Карлович само веднъж е играл финал и в най-силните подгряващи турнири, Куинс и Хале – през 2005 г. загуби в Лондон от Анди Родик в два тайбрека.
Джон Иснър – 208-сантиметровият гигант също е записал над 10,000 аса в кариерата си, но статистиката му на Уимбълдън е отчайваща. От 9 опита в Лондон американецът никога не е преминавал отвъд 3-ти кръг.
Кевин Андерсън – още един тенисист, висок повече от 2 метра с бомбастичен сервис, може да се похвали с едва три осминафинала на „свещената трева“ и нищо повече. От друга страна, през миналия сезон южноафриканецът игра финал на US Open.
От гореописаното виждаме, че сервисът съвсем не е единственото необходимо оръжие за силни резултати на трева! И изобщо не е вярно, че в крайните фази гледаме дуели между т.нар. „сървботове“. Също толкова важни за успех са и ретурът, придвижването по корта, волетата, чувството към топката и още много други детайли, които правят разликата между шампионите и всички останали.
Именно защото тревата е настилка, на която топката често отскача коварно, тенисистите с по-натурална и изчистена техника винаги ще се справят и приспособяват по-добре към нея. Също – скоростта на настилката не изисква топката да се удря с всичка сила непрекъснато, а акцентът често пада върху насочването й, когато се влезе в разиграване.
Ето няколко примера, на прима виста, за „техничари“, които се чувстваха или се чувстват отлично на трева – Томи Хаас, Ксавие Малис, 165-сантиметровият Оливие Рошу, Никола Маю, Фелисиано Лопес, Филип Печнер (носещ прякора Пикасо), Филип Колшрайбер, Дъстин Браун. Супер талантливият Давид Налбандиян игра единствения си финал в турнири от Големия Шлем именно на Уимбълдън през 2002 г. Не може да не споменем и Роджър Федерер, Лейтън Хюит и Анди Мъри (въпреки че последните двама са представители на типа counter-punchers), а, разбира се, и Григор Димитров!
Не отричам, че част от тях си помагат и със сериозен брой „евтини“ точки от сервис. Но защо това да е непременно лошо? Все пак в случая говорим за мъжки тенис, нормално е началният удар да има сериозна роля. За мен винаго е комично, когато в двубой, било то и на клей, двамата тенисисти се пробиват непрекъснато и всеки „задържа ретура си“… Мачове като тези между Сампрас и Бекер например бяха толкова напрегнати именно защото и двамата доминираха на сервис и публиката осъзнаваше, че всяка дребна грешка би била фатална. Спомнете си и финала между Григор и Лопес в Куинс, когато и двамата си разменяха гръмотевични сервиси в последния тайбрек, но публиката бе на ръба на седалките си от вълнение и аплодира на крака двамата тенисисти след края на мача.
3. Обстановката на турнирите
Някои хора определят англичаните като сноби, но аз харесвам атмосферата и на Куинс, и на Уимбълдън. В ставащия все по-комерсиален съвременен спорт, колко често може да видите турнир (почти) без спонсори и рекламни пана? А и старовремския архитектурен стил на съораженията и зелената настилка напомнят за една отминала, красива епоха.
Няколко критични думи
Човек никога не трябва да гледа нещата изцяло в черно или изцяло в бяло, затова ще си позволя да опиша и няколко неща, които не одобрявам:
– През последните години имам усещането, че настилката на Уимбълдън се „изорава“ много по-бързо отколкото преди. Специално през миналата година още на втория ден вече се играеше почти изцяло върху почва около основната линия. Не знам дали това се дължи на промяната на настилката през 2001 г., на глобалното затопляне или на факта, че 90 % от тенисистите вече предпочитат да разиграват от дъното на корта и отдавна са забравили за стила сервис-воле, което износва по-бързо корта в задната му част. Факт е обаче, че кортовете в Куинс наистина изглеждат по-качествени, както многократно е заявявал Анди Родик, а и други състезатели.
– Неизбежно, при играта на трева има риск от неприятни падания. От една страна, това се дължи на спецификата на самата настилка, а от друга – на липсата на достатъчно турнири на зелено. По-опитните тенисисти като Федерер обикновено нямат проблеми с движението си и избягват инциденти, но често сме виждали неприятни падания и травми на играчи, които не са свикнали с играта на трева. Тъй като тази настилка е много трудно за поддръжка обаче, едва ли ще видим ново удължаване на сезона на зелено след добавянето на допълнителна седмица преди няколко сезона.
Борис Стрижлев, TennisKafe.com
