Паула Бадоса заяви, че ще смята кариерата си за провал, ако се оттегли без титла от Големия шлем. Испанката не бе далеч от сбъдването на тази мечта на отминалия Australian Open, където стигна до дебютния си „мейджър“ полуфинал. Впоследствие обаче проблемите с гърба отново започнаха да тормозят световната №9 и тя не е играла от Маями насам.
В интервю за Фернандо Мурсиего от Eurosport, Бадоса коментира множество интересни теми, сред които физическото си състояние и нейната лична равносметка за кариерата ѝ до момента.
– Как се чувстваш в момента?
– Добре съм. Опитвам се да се справям, доколкото мога. Разбира се, би могло да е по-добре, иска ми се да играя, тъй като обожавам тениса. След силния начин, по който започнах годината, чудесната ми психологическа нагласа пред и след Australian Open и всичката работа, която свърших, случилото се беше много тежък удар. Много е болезнено да гледам мачовете отстрани и непрестанно да мисля, че това можех да съм аз. Въпреки това обаче, се справям с подобни ситуации много по-добре, отколкото преди няколко години. С възрастта се уча.
– Контузията перманентна ли е?
– За съжаление да. Става дума за перманентна, хронична травма. Проблемът е, че този път е по-различно. Намерих начин да контролирам болката от дясната страна на гърба ми, но този път са засегнати и нервите. Това е като херния, която се мести. С подобна болка не бих могла да водя дори нормален, ежедневен живот.
– Кога беше точният момент, в който се появи контузията?
– Най-лошото се случи в Маями. След това не можех да правя нищо нормално в продължение на месец – нито тенис, нито ежедневни неща. Първите няколко дни след Miami Open прекарах в Монако. Не можех дори да гледам телевизия, защото не намирах удобна позиция, в която да седя. Първата инжекция не даде никакъв резултат. Бях отчаяна, положението беше много лошо. След втората инжекция обаче болката спря. След това можех отново да живея нормално и постепенно поднових тренировките както във фитнеса, така и на корта.
– Едва ли можеш да живееш постоянно по този начин.
– Всяка сутрин се събуждам изплашена. Преди няколко дни писах на треньора ми Пол Толедо в 5 ч. сутринта, защото не можех да спя. Много ми е трудно да се справя с цялата тази несигурност – дали гърбът ми ще е добре на следващия ден и дали ще мога да водя нормален живот. От психологическа гледна точка това е най-лошото.
– Съдейки по това, което казваш, никога повече няма да си в безопасност на корта.
– Всеки мач ще крие рискове за мен. В Маями се чувствах отлично след първия мач и тренирах без никакви проблеми, но след това се появи болката, която беше влудяваща, тъй като аз съм много емоционален човек. Не знаех дали положението е сериозно и каква е причината – претоварване, грешно движение или нещо друго. В такива моменти се чувстваш изгубен. Реших да продължа да играя, но това влоши нещата, както често се случва в подобни ситуации. На моменти ми се струва, че играя повече срещу самата себе си, отколкото срещу опонентката. В такива ситуации наистина се побърквам.
– Защо продължаваш да се опитваш да играеш?
– Защото съм голям инат. Няма да спра, докато лекарите не ми кажат, че трябва. Говоря с тях всеки ден. Много пъти съм им казвала, че докато не се стигне до момент, в който операцията е неизбежна и няма друго решение, ще продължа с инжекциите, макар да съм наясно, че ми вредят.
– Какви са страничните ефекти от тях?
– Много от инжекциите влияят на физическата ми кондиция, но ако ми позволяват да играя, съм готова да правя тази жертва. Просто такъв ми е характерът.
– Смяташ ли, че си заслужава?
– Много обичам тениса и изпитвам огромна страст към него, а все още съм на 27 години. Ако ми кажат да спра, когато съм на 30 или 32 – няма проблем, но ако до тогава успявам да намеря начин да се справя с болката, ще го правя.
– Може би решението е да играеш по-рядко?
– Това е един от проблемите ми – когато съм здрава, искам да играя винаги и навсякъде. Понякога това води до разногласия между мен и Пол. Старая се да мисля само за следващия турнир и да не си поставям големи дългосрочни цели, като класиране за Финалите например, но ми е трудно. Често се питам дали е по-добре да играя по-рядко още 5 години или да поемам рискове, стремейки се към големи успехи? Вероятно правилният подход е някъде по средата.
– Освен обичта към тениса, вероятно има и друго, което те мотивира да продължаваш въпреки всички тези трудности?
– Признавам, че все още мечтая за титла от Големия шлем. Тази година бях близо, което ме накара да я искам още повече. Ще продължа да се старая, макар да знам, че в Тура има невероятни тенисистки. Аз обаче многократно съм доказвала, че когато съм здрава, съм сред най-добрите в света. Това ме кара да си мисля, че ако съм във форма, каква е причината да не спечеля следващия „мейджър“ турнир?
– Да си представим за момент, че ще се оттеглиш без титла от Големия шлем. Каква би била твоята оценка за кариерата ти при това положение?
– Ако погледнем отстрани, вероятно съм имала добра кариера. Ако питате мен обаче, ще бъде провал. Обсебена съм от мисълта за титла от Големия шлем. Никога досега не съм го заявявала в прав текст, но е така.
– Вече си доказала, че когато си здрава, имаш всички необходими качества за Топ 10. Това не ти ли помага да спиш по-спокойно?
– Не само това, но ме изпълва с гордост. През годините съм се изправяла пред множество предизвикателства, но винаги съм успявала да продължа напред. В деня, в който се оттегля, ще изпитвам огромна гордост. По-ценно от титлите за мен е това, че винаги възкръсвам като феникс. Това се превърна в много важна част от моята идентичност.
– За пръв път те интервюирах през 2018 г., след като спечели титлата на W60 турнира във Валенсия. Коя е най-голямата промяна в теб след тези седем години?
– Самоувереността, вярата в себе си и мотивацията да не спирам, докато не постигна целите си. Тази вътрешна сила ме промени много.
– А има ли нещо, което не се промени за този период?
– Все още съм същият нормален и скромен човек. Може да звучи странно, но предпочитам да не привличам внимание и да стоя далеч от светлините на прожекторите. Точно затова екипът ми винаги се състои от хора, с които съм много близка. Пример за това е моят треньор Пол Толедо. С него сме израснали заедно. Запознахме се, когато бях на 7 години, а той – на 10. И двамата идваме от малък град и обичаме тихия живот.
– Случвало ли се е успехът да те главозамае?
– Да, макар и много отдавна. Случи се през 2015 г., когато спечелих титлата при девойките на Ролан Гарос. Наричаха ме „Новата Шарапова“, а тя беше моят идол. Бях сигурна, че година по-късно вече ще съм в Топ 10 и ще имам куп спонсори. Мислех се за Господ и точно затова ми беше толкова трудно да направя прехода към женския тенис.
– Какъв точно беше проблемът тогава?
– Бях твърдоглава, не мислех трезво и не приемах никакво чуждо мнение. Освен това бях извънредно конкурентна и лесно се разстройвах след загуби. Не се борех на корта. Освен това попаднах в лоша среда, където хората ми казваха само това, което исках да чуя. Заживях в изкуствена реалност, която всъщност не съществуваше. Допуснах тази грешка, защото нямах достатъчно житейски опит. Когато не постигнах успехите, които очаквах, изпаднах в депресия. Сега, когато погледна назад, се срамувам, че съм се държала по този начин.
– Нека ти предложа една хипотетична сделка: след месец ще спечелиш Ролан Гарос, но след това трябва да се оттеглиш. Съгласна ли си?
– Да!
– Дори не се замисли.
– Напълно съм съгласна. Бих била съгласна и да не го спечеля, но да съм постоянно в Топ 10 още четири години, което е много дълго време. Хората постоянно ми казват да се наслаждавам на пътуването, така че тези четири години биха били чудесни дори без титла от Големия шлем.
– Изглежда, че имаш ясна визия за нещата.
– Абсолютно! Да спечеля титла от Големия шлем и да се оттегля на следващия ден – веднага бих се подписала под такъв договор.
