Още от съвсем малък, най-голямата ми мечта бе да посетя свещения турнир на трева, а именно Уимбълдън. Ако пък имаше възможност да видя и своя идол и любим тенис играч – Роджър Федерер, щеше да бъде невероятно.
Ето, че след 13 години вълнения, следене на тенис турнири, пътувания и какви ли не преживявания на един тенис любител, най-после успях да се докосна до магията на този невероятен турнир.
А дали най-съкровената ми детска мечта щеше да се сбъдне, предстоеше да видим.
Подготовката за посещение на Уимбълдън, ден 6-ти (първата събота от турнира), започна още от началото на тази година. Планирах отпуска, планирах самолетни билети. Месеци наред планирах къде да отседна, така че да мога да усетя достатъчно дълго магията и атмосферата на Уимбълдън. Трябваше всичко да бъде перфектно изчислено от начало до край. Четях сайтове, статии, форуми, за да бъда напълно подготвен предварително.
Пристигнах в Лондон в четвъртък и веднага се устремих към моите приятели, при които щях да отседна и заедно да посетим Уимбълдън парк. Не можахме да заспим от вълнение, от това какво ни очакваше идните дни. Подреждахме раниците си, взехме задължителното шампанско и ягоди, без които няма как да спазим вечните традиции на турнира, палатките и спалните чували.
Още не се бе съмнало в петък сутрин, но ние се отправихме към комплекса. Както повечето хора, които посещават това приказно място и ние се придвижихме с метрото и слязохме на станция – Southfields. Мотрисите бяха препълнени с фенове, които се забелязваха от километър разстояние. Нямаше как да не са заговорим с тях и да споделим емоциите си. Тенис запалянковците се отличаваха по традиционните сламени шапки, фланелки на любимите си играчи, най различни аксесоари като диадема с ягоди, шапка с тенис топки, очила под формата на топка, ракети в раниците.
След час пътуване, най-после пристигнахме на станцията. Още от самото слизане там те грабва тенис атмосферата – цветя и лампи в лилаво и зелено, плакати по електрическите стълбове, на пода беше нарисуван тенис корт и имаше на живо радио от случващото се в комплекса.
Трябва да отбележа, че цареше огромна организация на пристигащите на тълпи фенове и нито за момент не можеш да се почувстваш, че отиваш на футболен мач например. Правилата за движение се спазваха, нямаше изнервени шофьори и крещящи хора, които да искат да предредят останалите. 10 минути по късно, вече бяхме в Уимбълдън парк, където обикновените хора като нас трябва да поставят палатките си и да получат Que card, която идентифицира реда на пристигане.
Ние бяхме под номер 750. Разпънахме палатките си в указана зона за това и започнахме да се надяваме, че номерът ни е достатъчно напред, за да успеем да си купим билет за централен корт, тъй като там щяха да играят Роджър Федерер и Рафаел Надал един след друг, както и Серина и Анди Мъри на смесени двойки. Цял ден прекарахме в парка, като нямахме право да се отдалечим от палатките си за повече от 30 мин, иначе щяхме да изгубим поредния си номер, а ние не можем да си позволим това, все пак това бе една случваща се мечта. Организацията на хората и на палатките беше на много, много високо ниво и никой не може да те предреди по какъвто и да било повод, освен ако не изгубиш номера си сам.
На следващата сутрин (вече събота), стюардите започнаха да събуждат всяка една палатка поотделно в 05:00ч. тъй като трябваше да съберем багажите си и да ги предадем на склад, където да се пазят до излизането ни от комплекса. Така започна великата опашка, която продължи около 4-5 часа. Около 10ч. вече бяхме на билетните каси, където започнаха да ни посрещат служителите на комплекса и да ни питат за кой корт бихме искали да си купим билети – Централен, 1-ви, 2-ри или всички останали.
Ние с изкокорени очи: „Разбира се, че за централен“, но на касиера, колкото и да не му се искаше, каза че билетите за централен корт са разпродадени и можем да си купим за всеки друг, но не и за него.
„Ами, добре, хайде за 1-ви корт в този случай“, отвърнахме. Мачовете на 2-та най-големи корта започваха в 13ч., затова ние се затичахме към 3-ти корт, за да можем да проследим мача на Кей Нишикори и Стив Джонсън. За секунди всички седящи места се запълниха и се нареди опашка за места отвън, ако случайно някой реши да напусне корта (едва ли имаше такива).
Комплексът беше препълнен и се пръскаше по шевовете от фенове, които искаха да зърнат любимеца си дори за минута. След края на мача, ние се разхождахме в комплекса, за да потънем надълбоко в уникалната тенис атмосфера, която предоставя Уимбълдън за всеки един успял да се добере до ценната хартийка.
Навън все още се виждаха километричните опашки от хора, които искаха да влязат вътре, за да имат възможността да погледат някои от мачовете на външните кортове или да седнат като на пикник на така наречения “Henman Hill”. След известно време разходка, видяхме струпали се хора на една от пътеките и ние като всички останали решихме да проверим какво се случва там. След няколко секунди в далечината се появи Роджър Федерер със своя треньорски щаб.
Всички започнаха да се вълнуват и да ровят по раниците си за предмет, на който евентуално можеха да получат автограф от него. Той се спря за няколко секунди, направи си няколко снимки с феновете, раздаде няколко подписа и продължи по пътя си към тренировъчните кортове. Ето, че моята голяма мечта се сбъдна, взех своя автограф от Федерер на шапка, която той носеше преди известно време.
Бях толкова щастлив , бях на седмото небе от щастие. Няколко пъти съм бил на сантиметри от него, но никога до сега не бях успял подобен „подвиг“.
Вече бяха започнали мачовете на Големите кортове и ние се отправихме към 1-ви корт, където щяхме да проследим двубоят между местният любимец Даниел Еванс и Жоао Соуса. Те представиха един доста интересен и оспорван мач на зрителите в препълнения корт номер 1, който за съжаление на местните фенове, завърши с победа на Соуса. Сред края на двубоя, повечето мачове в комплекса бяха завършили и ние трябваше да поемем по своя път към вкъщи.
Това бе едно уникално преживяване за мен и моите приятели, което пожелавам да се случи на всеки един тенис фен по света – наистина си заслужава. По мое лично мнение, един от най-добрите турнири, които съм посещавал някога!
Все пак е Голям шлем, все пак е Уимбълдън …
Алберт Фархи
