Винаги съм бил на мнение, че тенисът е най-трудният и изстискващ спорт в света. Сравнете само с футбола например – най-големите звезди там играят в една и съща държава през по-голямата част от сезона и пътуват основно в Европа, и то само ако клубът им участва в някой от европейските клубни турнири. Дори няколко месеца лоша форма за даден състезател може изобщо да не се окажат пагубни нито за него самия, нито за отбора му, а в най-лошия случай просто да му донесат кратък престой на пейката.
Съвсем друга е ситуацията в тениса. Днес си в Буенос Айрес, утре – в Шанхай, вдругиден – в Лондон. Навсякъде си сам и трябва да бъдеш на ниво, тъй като победата във всеки един мач е като “да изстискаш кръв от камък”. Дори да си спечелил Голям Шлем, след 12 месеца това няма да има никакво значение за безмилостната ранглиста на АТП. Трябва отново и отново да се доказваш с победи, точки и титли, защото в противен случай си аут от елита, а завръщането никога не е лесно.
В тази безмилостна месомелачка е особено трудно за всеки тенисист е да прецени колко турнира следва да играе в рамките на календарна година. Как да разпредели силите си, кога да даде максимума си и кога да използва надпреварата за тренировка? Когато си във форма и играта ти върви, е нормално да искаш да играеш колкото се може повече мачове, за да трупаш точки, пари и самочувствие. В днешно време повечето турнири са привлекателни, а най-добрите често получават допълнителни премии за самото си появяване в надпревара от ранг “АТП 250”.
Точките също не са за пренебрегване. Два спечелени турнира от категория “АТП 500” се равняват на един “Мастърс” или половин Шлем. Само че в повечето случаи без конкуренцията на най-добрите в топ 10. Изкушението е особено голямо.
От друга страна, тенисистите с големи амбиции не могат да си позволят да играят всяка седмица. Идва момент в който многото мачове и победи се обръщат срещу теб, защото психическите и физическите ти сили са на лимита и се оказваш изчерпан в най-важния момент – непосредствено преди Уимбълдън или US Open например.
От друга страна, ако хвърлиш всичко в подготовката за най-големите турнири и използваш останалите за подготовка в състезателни условия, ограничаваш много възможностите си за трупане на точки. Няколко провала, от които никой никога не е застрахован, биха означавали незабавен срив в ранглистата.
Тази дилема представлява истинска ситуация от типа Параграф 22!
През годините сме били свидетели на ситуации с участието дори на най-добрите в света, когато те не съставят по най-оптималния начин програмата си (въпреки всичките си съветници) и в един момент страдат от претоварването.
Спомнете си колко често в по-ранните си години Рафаел Надал хвърляше всичко по време на сезона на клей, водеше гладиаторски битки в Монте Карло, Рим, Мадрид, Барселона и Ролан Гарос (с амбиции за титла и на петте места) и впоследствие “пукаше гума” за остатъка от сезона след Уимбълдън. В днешни дни испанецът изглежда помъдрял и влага усилията си по доста по-равномерен начин.
Бившата първа ракета на САЩ Джеймс Блейк бе един от най-силните играчи на твърди кортове през периода 2006-2008 г. Джеймс, който завърши под №4 сезон 2006, бе във вихъра си година по-късно и игра финал в Синсинати, където непобедимият Федерер се оказа непреодолимата преграда. Вместо да насочи усилията си към US Open, където безспорно щеше да бъде един от фаворитите, Блейк реши да участва на малкия турнир в Ню Хейвън седмица преди “Флашинг Медоус”. Американецът спечели надпреварата, но в Ню Йорк приключи курса срещу Томи Хаас още на осминафиналите след кървав петсетов сблъсък.
Един от малкото останали специалисти на трева в тура – французинът Никола Маю, подобно на Надал често хвърляше всичко от себе си в подготвителните турнири на тревна настилка. Със своите 4 титли на тази настилка и финал в Куинс, загубен след изпуснат мачбол срещу Анди Родик, Маю статистически се нарежда след лидерите на зелено измежду активно действащите тенисисти. На Уимбълдън обаче показателите му съвсем не са толкова позитивни – максимумът на Никола е осминафиналът през 2016 г. Често това се получаваше именно защото французинът пристигаше в All England Club изчерпан от многото часове игра през предишните три седмици.
Понякога голямото претоварване води и до позитивни резултати, когато се тегли чертата. През сезон 2006 Николай Давиденко завърши под №3 в света след изумителните 32 турнира в хода на сезона! За сравнение, първите двама тогава – Федерер и Надал, бяха взели участие в едва 19 надпревари…
Ако се вгледаме в настоящето, можем да установим, че големите трима – Джокович, Надал и Федерер, продължават да поддържат бройка на турнирите около 16-18 в рамките на 12 месеца. Докато мнозина от по-младите състезатели пътуват и играят значително повече – за отбелязване са имената на Доминик Тийм и Александър Зверев (23 турнира), Стефанос Циципас (28), Карен Хачанов (25), Данийл Медведев (27), Феликс Оже-Алиасим (29). Любопитно е, че рекордьор в топ 50 е Беноа Пер със своите 34 участия.
Може би тези показатели обясняват донякъде, защото силите на Доминик Тийм изглеждаха на приключване след втория сет на финала на Ролан Гарос, докато Рафаел Надал сякаш тепърва бе загрял и навлязъл в мача?! И дали не е дошло време младите играчи вече да насочат вниманието си основно към “Мейджърите” вместо да хабят усилията си в Маракеш, Женева и Виня дел Мар?
Борис Стрижлев, TennisKafe.com
