Заради Covid-19 тазгодишното издание на Australian Open ще бъде по-различно от всяко едно, което сме виждали. През 2020-а турнирът бе единственият от Големия шлем, който не бе повлиян от пандемията и съответно в началото на годината се радвахме на обичайните гледки на препълнени трибуни и висококачествен тенис. Гледки, накарали Роджър Федерер да определи Australian Open за „щастливия турнир от Големия шлем“.
Да, в последните три десетилетия турнирът в Мелбърн наистина се радва на огромна популярност и за много фенове, а и тенисисти, е любимият от четирите мейджъра. Само че преди 50 години реалността е много по-различна. Тогава Australian Open спокойно може да се нарече странният, различният и направо казано, най-малко престижният турнир от четирите големи.
Връщаме се в началото на 70-те години, когато Австралия е най-голямата тенис нация. Род Лейвър е завършил предишното десетилетие със спечелването на четирите мейджъра. Маргарет Корт го е направила през 1970. В същата година Джон Нюкъмб е спечелил първата от двете си последователни титли от Уимбълдън, а Кен Розуел триумфира на US Open на 35 години. Тони Роуч и Кери Мелвил са основни претенденти, ветераните Рой Емерсън, Фред Стоул и Мал Андерсън продължават да са сред най-добрите, а на сцената при жените се появява и тийнейджърката Ивон Гулагонг.
Австралия доминира, но въпреки това Australian Open остава в сянката на Уимбълдън, Ролан Гарос и US Open. Това се дължи основно на отдалечеността спрямо Европа и САЩ, а и на датите на турнира през януари. Толкова много тенисисти не си правят труда да участват, че при титлите на Лейвър и Корт от 1969 и 1970 схемите са съответно за 48 и 43 състезатели. Дори в самата Австралия турнирът не може да си създаде реноме. От 1922 до 1971 локацията му постоянно се променя между Бризбън, Аделаида, Сидни и Мелбърн. „Беше хубаво да играем на тези различни места, но нямаше достатъчно време турнирът да бъде промотиран“, разказва пред Tennis Channel Рой Емерсън.
Не помага и липсата на спонсори, заради което наградният фонд е доста скромен. През 1970-а дори се стига дотам местните звезди Лейвър, Розуел и Емерсън да предпочетат участие в друг турнир вместо да играят на домашната надпревара от Големия шлем. Схемата е за 48 състезатели, играе се в Сидни, а победител става Артър Аш.
За турнира през 1971 се взема решение да бъде преместен през март. Dunlop предлага и 125 хиляди долара, за да бъде главен спонсор, така че надпреварата се преименува на Dunlop Australian Open. Това далеч не е единственото необичайно в изданието преди 50 години. Схемите на сингъл остават доста скромни – 48 мъже и 30 жени. Турнирът се провежда в „White City Tennis Club“ – тенис комплекс с кортове на трева, който се намира на красив хълм, а по подобие на Уимбълдън всичко е бяло – облеклата на състезателите и тенис топките.
Гледката е красива, но мястото води със себе си много вятър и влажност. Род Лейвър е спечелил титлата на същите кортове през 1962 година, но 9 години по-късно ситуацията е по-различна. Той е фаворит, почива в първи кръг, а във втори бие сънародника си Колин Дибли преди да се изправи срещу британеца Марк Кокс. „Не обичах да играя срещу левичари. За пет години като професионалист не бях играл с нито един, което не ми помогна.“
При две от предишните си титли Лейвър печели в пет сета срещу левичарите Нийл Фрейзър и Роуч. Само че срещу Кокс не намира верните решения и британецът триумфира с 6-3, 4-6, 6-3, 7-6.
„Напрежението бе върху Род, не върху мен“, спомня си Кокс пред New York Times. „Той не намираше първия си сервис.“
Отпадат и други от австралийските надежди – №3 в схемата Нюкъмб и №4 Роуч. Напред обаче продължава Розуел, който намира допълнителни сили в себе си, виждайки, че основните му конкуренти вече ги няма в турнира. Той е спечелил титлата за първи път като 18-годишен през 1953, за втори две години по-късно. През 1971 е на 36, което по това време се счита за преклонна възраст в тениса. Не и за него. Розуел стига до финала срещу шампиона година по-рано Аш и го побеждава с лекота – 6-1, 7-5, 6-3. Американецът играе нервно, прави 13 двойни грешки и така Розуел си тръгва с купата и 10 080 долара от наградния фонд.
При дамите Маргарет Корт е единствената тенисистка от топ 10 в схемата. По същото време в САЩ седем от останалите, начело с Били Джийн Кинг, участват в първата година на Вирджиния Слимс тур, където се борят за справедливото си заплащане. Голямата съперничка на Корт е Гулагонг.
Двете печелят три мача без да загубят сет и така достигат до финала. В него Гулагонг води с 5-2 в третия сет. В онези години Корт е в ролята на нещо като ментор на Гулагонг. „Много пъти ѝ подчертавах значението на това да не се отказваш, да се бориш за всяка точка. Сега направих практическа демонстрация на това, което имах предвид.“ Корт печели 5 поредни гейма и така вдига трофея на Australian Open за десети път.
Въпреки промените, турнирът не може да бъде окачествен като голям успех. Организаторите отчитат загуба от 110 хиляди долара като само 45 хиляди зрители посещават десетте сесии – 7 дневни и 3 вечерни.
Това е и последното от 17-те издания на Australian Open в Сидни. Година по-късно Мелбърн е избран за постоянна дестинация на турнира. И това не подобрява веднага проблемите на турнира и липсата на някои от най-големите звезди в спорта. Между 1977 и 1985 Australian Open поставя края на сезона в тениса. Има и години, в които турнирите при мъжете и жените се провеждат в различно време.
През 80-те години Tennis Australia и австралийското правителство взимат решение да изградят нов комплекс – националният тенис център, който за света става известен като „Мелбърн Парк“, отваря врати през 1988. През 2000 централният корт е прекръстен на „Род Лейвър Арена“, а по това време турнирът вече е настигнал останалите от Големия шлем като престиж и всички звезди на спорта знаят, че сезонът им започва именно в Австралия.
