Олимпийските игри започнаха и в главата на абсолютно всеки спортист се прокрадва мисълта за това да донесе медал у дома. В олимпийската книга на ITF – „My Life, My Medal“ тенисистите споделят свои спомени от Олимпиадата.
Вижте кои са петте неща, които Щефи Граф, Моника Селеш, Жюстин Енен, Серина Уилямс и още изявени тенисистки никога няма да забравят.
1. Пребиваването в олимпийското село
„Насладих се на всеки момент, защото се запознах с други спортисти, които са ми сънародници. Става дума за нещо съвсем различно, срещаш се с представители и на други държави. Дори в Барселона, където бях у дома, прекарах първите няколко дни в олимпийското село“, казва Аранча Санчес-Викарио.
„Няма да забравя откриващите церемонии в Сеул и Барселона, както и олимпийското село. Беше страхотно да разговаряш с различни спортисти, идващи от различни страни с друга култура. Забавлявахме се, опитвайки се да отгатнем кой от къде е и какъв спорт практикува“, споделя Щефи Граф.
„Всичко е изненадващо – атмосферата, храненията с други аржентинци, ходенето до ресторанта“, твърди Габриела Сабатини.
Моника Селеш пък обяснява, че най-интересно й е било да разбира как останалите се справят с напрежението, а любимото й място било кафенето, където всички си разказвали истории.
2. Откриващата церемония
„Още от първия ден, когато бях знаменосец, всичко беше невероятно. Бях страшно щастлива“, обяснява Сабатини.
Мери Джо Фернандес се чувствала като в сън в Барселона и Атланта, а Линдзи Дейвънпорт смята, че изживяното на трите Олимпиади, на които участва, е сред най-великите моменти в живота й.
„Най-незабравимото нещо! Бяхме в тунела на стадиона в Атланта и около 680 американци скандираха: „САЩ, САЩ, САЩ.“ Настръхвам, когато се сетя“, спомня си Джиджи Фернандес
3. Гледането на други спортове
„За мен няма никакво значение кой спорт, защото ставаш част от него. Изживяваш всичко. Фехтовка, стрелба с лък, няма значение, гледам с интерес“, казва Винъс Уилямс.
„Пристигнахме по-рано, за да тренираме. Един ден Щефи Граф даде идеята да тренираме с един от хърделистите и реши да отиде на пистата. След няколко минути аз вече издъхвах“, сеща се Клаудия Коде-Килш.
Серина Уилямс също никога не пропуска възможността да гледа различните състезания и съжалява, че още не е гледала гимнастика.
4. Печеленето на медал
„Ние (б.а Беларус) нямахме медал в историята на олимпийския тенис. Усещах напрежението и много исках да спечеля. След златния медал благодарих на Господ и после се насладих на момента“, споделя Виктория Азаренка.
„Да чуя химна беше много емоционално. Дори плаках малко. Страхотно е, много различно. Качваш се на подиума и получаваш медала си. Олимпиада е! Чувстваш го като тенис, но има нещо различно“, обяснява Кончита Мартинес.
Линдзи Дейвънпорт през цялото време си повтаряла, че трябва да сдържи сълзите си. Амели Моресмо разкрива, че сребърният медал също е повод за гордост без значение, че той значи загубен финал.
5. Да играеш не за себе си, а за страната си
„Много забавление, много изненади с белгийската делегация – спомня си Жюстин Енен. – Всички спортисти бяха там. Не плаках, но пях. Бях безкрайно горда.“
Мануела Малеева никога няма да забрави Сеул 88′: „Тогава станах звезда в България. Напрежението беше по-голямо, защото играеш за родината си, но постепенно осъзнах, че успявам.“
„Светът винаги ще ме свързва с Олимпиадата в Сеул. Затова постижението там е №1 в живота ми“ – Зина Гарисън.
„От една страна бях разочарована заради загубата на финала, но същевременно се гордеех от постигнатото. В този ден се сбъдна мечтата ми (б.а Пекин 2008). Разбира се, веднага след срещата бях разочарована, но после това чувство премина. Чухме химна и видяхме руското знаме“ – Динара Сафина.
TennisKafe.com
