От няколко години насам Диего Шварцман напълно заслужено заема място сред елита на световния тенис. Днес първата ракета на Аржентина ще опита да повтори най-големия успех в кариерата си до момента и да достигне до полуфиналите на Ролан Гарос за втори пореден път. На пътя му обаче стои самият „Крал на клея“ – носителят на 13 титли в турнира Рафаел Надал. Шварцман е печелил само веднъж в 11-те си сблъсъка с Матадора, но това едва ли ще го притесни, тъй като през живота си той се е справял с несравнимо по-трудни изпитания.
Световният №10 сподели трогателната, но и вдъхновяваща история на семейството си в рубриката на ATP „My Point“. Аржентинецът разказа за своя прадядо, избягал като по чудо от нацистите по време на Втората световна война, за периода, в който семейството му губи всичко, както и за изпитанията, които са го направили по-добър играч и човек и са изградили непоклатимата вяра в собствените му възможности.
„Хората постоянно ме питат за ръста ми. Непрестанно ми задават въпроси като: „Как това, че си висок 170 см, се отразява на играта ти? Какво според теб щеше да можеш да правиш, ако беше по-висок?“. Отговорът ми винаги е един и същ – че имам много по-големи проблеми от това, че съм 10 сантиметра по-нисък от всички останали.
Когато изляза на корта изобщо не мисля за моите размери и за тези на опонента ми. Знам, че има голяма разлика, но какво от това? Може би, ако бях по-висок щях да имам по-добър сервис и да удрям топката с повече сила. Ръстът ми обаче няма да се промени. Няма да стана Джон Иснър или Иво Карлович.
Има много причини, поради които беше напълно възможно да не успея да стана тенисист, но те нямат нищо общо с ръста ми.
Преди да се родя, семейството ми е имало невероятен живот. Притежавали са компания за облекло и бижута, която е била много успешна. Имали са къща в Уругвай, където са ходели през декември и януари, за да се наслаждават на тамошния летен сезон. Притежавали са и две къщи в Аржентина – една в Буенос Айрес и друга извън града. Освен това са имали и много коли. Животът наистина е бил невероятен.
След моето раждане обаче нещата напълно се променили. Семейството ми загубило всичко, тъй като през 90-те години аржентинското правителство ограничило драстично вноса на много стоки от чужбина. Родителите ми продължили да изразходват много средства в опит да си набавят необходимите стоки, но без успех. Положението ставало все по-тежко. Майка ми опитала да достави материали за дрехите от Китай, но нямало как да ги внесат в Аржентина. Било е ужасно.
Семейство ми вече нямало бизнес. Нямало множество коли и къщи. Само мен, двамата ми братя и сестра ми. Тъй като не разполагахме с много пари, беше трудно да се захвана с тенис или какъвто и да е спорт. Не можехме да си го позволим. Аз обаче играех когато и доколкото беше възможно.
Кръстен съм на Диего Марадона, така че един от спортовете, които практикувах, беше футбол, разбира се. Когато бях малък баба ми ми купуваше екипи на европейски отбори като Реал Мадрид и Барселона. Вкарвах много голове за първия детски отбор, в който играх. Ходех и в тенис клубовете, където играех със същите онези екипи, които баба ми беше подарила. Ако кортовете бяха заети, играех в коридора заедно с баща ми. Дори като малък винаги играех с ракети за възрастни, защото никога не съм харесвал детските.
С годините разбрах, че в тениса всичко зависи от мен, а не от околните. Победите или загубите бяха резултат изцяло от усилията, които полагах. Очароваше ме идеята, че ще бъда възнаграден за упоритата си работа. Освен това бях доста по-добър в тениса, отколкото във футбола, и затова реших да се захвана по-сериозно с него.
Започнах да пътувам заедно с майка ми и да участвам в турнири. Баща ми винаги ме уверяваше, че ни е резервирал стая в хубав хотел, където има телевизор, компютър с интернет и всичко останало. След това му се обаждах сърдит и го питах „Защо ме излъга?“. Никога нямаше телевизор и почти винаги с мама трябваше да спим в едно легло. Веднъж отседнахме в един хотел само защото нощувката струваше две песос.
Това се повтаряше отново и отново, но нямахме избор. Не можехме да си позволим повече.
Имаше период, в който дори продавахме гумени гривни, които бяха останали от някогашния бизнес на семейството ми. Правехме всичко възможно, за да успеем да съберем пари за участие в турнири и разходите по пътуванията.
Ситуацията беше трудна, но в същото време и някак смешна. Помагах на майка ми да продава гривните, а някои от другите играчи също се включваха. Между мачовете постоянно тичахме наоколо с по една торба гривни и се състезавахме кой ще продаде най-много, а мама им даваше 20% от печалбата. Беше като два турнира в един – по тенис и по продаване на гривни. Разбирах защо се налага да правим това, но родителите ми се постараха да ми помогнат да се съсредоточа изцяло върху тениса, а през това време те да се грижат за финансите.
На 13 години започнах да летя сам до Колумбия, Венецуела и Еквадор и често плачех в самолета, защото исках да бъда със семейството си. Участието в тези турнири обаче бе част от моето пътуване в света на тениса. Времената бяха трудни, но те ми помогнаха да стана по-добър играч.
Точно в този период един лекар ми каза, че никога няма да стана по-висок от 170 см. Сега съм категоричен, че ръстът не означава нищо, но тогава това ме натъжи много. Не знаех какво ще мога да правя в живота, ако докторът наистина се окажеше прав. Не знаех дали ще мога да играя тенис.
Родителите ми обаче не спряха да ме подкрепят. Постоянно ми повтаряха, че ръстът не трябва да застава на пътя на мечтите ми. За щастие, когато бях на 15 или 16 години, се появиха много хора, които искаха да ми помагат с парите и пътуванията, както и да ми осигурят треньор и място, където да се подготвям. Това направи животът ми и този на семейството ми много по-лесен.
Като юноша никога не съм бил сред топ играчите. Единственото ми участие на турнир от Големия шлем бяха квалификациите за US Open през 2010 г., където загубих в първи кръг. Тогава изпратих съобщение на семейството ми, в което им казах, че не знам какво изобщо правя там. Сега обаче не мисля за онези времена. След като станах професионалист никога не съм се съмнявал в себе си, независимо от обстоятелствата. Винаги съм вярвал, че ще успея. И ето ме тук – рамо до рамо с най-добрите играчи в света.
Знаейки през какво преминаха родителите ми, за да ме научат на всичко важно в живота, виждам по-ясно голямата картина, що се отнася до спорта. На каквито и изпитания да ме подложи тенисът, те няма да са нищо в сравнение с това, което са преживели родителите ми.
Дори то обаче бледнее пред стореното от предците ми. Имам еврейски корени, а дядото на майка ми, който до Втората световна война е живял в Полша, е бил качен на един от влаковете, които са откарвали хората към концентрационните лагери. За щастие обаче тегличът на вагона му се счупил. Част от влака продължила към лагера, а другата останала на релсите. Намиращите се в тези вагони хора се измъкнали и някак успели да напуснат страната, без да бъдат заловени.
Прадядо ми довел семейството си в Аржентина с кораб. Когато пристигнали са говорели само иврит и нито дума испански. Семейството на баща ми произхожда от Русия, като те са дошли по същия начин. Не им е било никак лесно да променят изцяло начина си на живот. Мислейки за тези неща си давам съвсем ясна сметка как всичко в живота може да се промени за миг.
На фона на всичко това се чувствам късметлия. Всеки обаче си има своя история. Аз не съм единственият, който е преминал през трудности. Важното е да не допускаш те да те сломят и да ги използваш като мотивация, за да превърнеш лошата ситуация в добра.
Никога не съм мислел, че ще бъда толкова успешен тенисист, колкото съм в момента. По-важното обаче е, че пред каквито и изпитания да съм се изправял, винаги съм ги преодолявал и това ме е правело не само по-добър играч, но и по-добър човек. Ако аз мога да стигна дотук, значи и вие можете. Вярвайте в себе си, влагайте се на сто процента в това, което правите, и един ден ще постигнете мечтите си. Дори ако сте високи само 170 см“.
TennisKafe.com
