Александър Долгополов е бивш професионален тенисист от Украйна, победител в четири турнира на АТР. В самото начало на руската инвазия Долгополов се намира в чужбина, но се завръща в Украйна и се присъединява към редиците на въоръжените сили на Украйна. Сега той служи във въздушното разузнаване и работи с дронове.
„Медуза“ разговаря с Долгополов за битките на фронтовата линия и очакванията за 2023 година:
След приключването на тенис кариерата ми (през 2018 г. бел. ред.) се наслаждавах на живота. Отдавна развивам бизнес за дизайн и отдаване под наем на недвижими имоти. Почивах си, ходех на фитнес, занимавах се с бокс. След руската анексия на Крим и началото на Донбас мислех, че теоретично войната е възможна. Но не очаквах да избухне истинска класическа война.
През февруари [2022] бях в Турция, където откарах майка ми и сестра ми на почивка. Точно там ме завари войната. Когато тя започна, спряхме да спим – няколко дни спях по един час на ден. Гледахме новините, беше нервно, много емоции. Минаха няколко дни, излязох от шока, паниката утихна малко. Реших, че трябва да се върна и да помагам. Вече стана ясно как изглежда всичко.
Още в Турция намерих най-близкото стрелбище и започнах да се обучавам как да боравя с оръжие. Имах късмет, че един от инструктурите беше от специалните части на Турция – той знаеше какво ще ми потрябва в краен случай. Самият аз не знаех какво точно предстои по-нататък. Можеше да се върна и да трябва да се бия веднага. Обучавах се една седмица, а в средата на март се присъединих към други момчета, които планираха да се върнат в Украйна, и заминах.
Там продължих да тренирам, вече с нашите военни. Когато те имаха учения, понякога успявах да се присъединя [към тях]. Когато това не беше възможно, се усъвършенствах сам – на полигоните и стрелбищата.
Семейството ми се върна [в Украйна] по-късно от мен, а баща ми [през цялото това време] беше в Киев. Когато майка ми и сестра ми се върнаха, вече беше безопасно на земята в Киев – летяха само ракети. А това, по принцип, все още се случва.
Спомням си, че в средата на март Киев беше пуст, почти нямаше хора. Нещо гърмеше през цялото време. Чуваха се взривове в покрайнините на Киев, а в самия Киев – навсякъде разрушения. Някъде нещо летеше. Но в сравнение с Мариупол, градът остана цял. През лятото хората започнаха да се връщат, сега тук са около 70 процента от обичайното население. Вече има задръствания и се вижда, че градът живее.
Във ВВС отидох във въздушното разузнаване. Бях се подготвял за това. Разбирах, че всичко това не може да приключи с лесна наша победа. Разбирах, че в Русия най-вероятно ще има мобилизация – и
всичко ще продължи. Затова преминах курсове по въздушно разузнаване, а там се запознах с някой, който отдавна воюваше за Украйна. Беше отговорен човек. Той предложи да се присъединя към тях и аз се съгласих.
Семейството ми се притесни, но в крайна сметка те просто приеха моето решение (близките ми сега са в Украйна и всичко е наред с тях). Баща ми не се записа да воюва, беше почти на 60 г. и нямаше опит. Войната е работа за младите.
Сега основно работя с дронове и правя всичко, свързано с тях: пилотиране, разузнаване, насочване, унищожаване на врага. Дроновете са най-важният елемент в тази война, от който зависи изключително много работата на останалите подразделения. А и самите дронове също причиняват огромни щети. Така че тяхното значение не би могло да е надценено. За щастие, в това отношение ние далеч превъзхождаме врага.
Изпълняваме задачи на местата, на които ни изпратят. Когато управляваш с дрон, по всяко време може да започне битка, можеш да се натъкнеш на противника. Работя близо до врага и знам базовите неща за това как да се защитавам. Продължавам да ходя с оръжие, да тренирам. Ако попадна в бой, трябва да умея да правя всичко.
В нашето звено има и жени. Те се занимават с различни неща: някои с документи, някои с дронове. Не познавам всички лично. Жена, мъж – няма значение. Стига да изпълняват задачите си.
Сега се води истинска война. За тези, които все още смятат, че „не всичко е толкова еднозначно“, не бих разказвал някакви конкретни истории от фронта, а бих ги изпратил да си лекуват главата. Ако тя е здрава, всичко отдавна е ясно на всички. Хората знаят, че по-голямата част от нашите и западните медии отразяват всичко такова, каквото е. Има, разбира се, фалшиви новини, но те са десетки пъти по-малко, отколкото в руските медии, където 95% от информацията е просто от паралелната реалност.
На бойното поле аз съм просто концентриран върху изпълнението на задачата: да остана жив, да съм обезопасен и да изпълня това, което е нужно. В моето подразделение, откакто се присъединих,
няма загинали колеги, но в другите има убити. И всеки е наясно, че по всяко време можеш да загинеш. Когато стигнеш до фронтовата линия, там стрелят – минохвъргачки, танкове, самолети. Всеки път си в опасност, където и да се намираш. Много хора умират, разстройваме се. Но това е положението. Отивайки на задание, винаги съм на границата на смъртта – ако не ми провърви или
допусна грешка. Врагът е навсякъде и се опитва да нанесе максимални щети.
Но свикваш с всичко. Ние знаем за какво воюваме. Това е домът, нашите хора. Виждаме какво прави врагът. Всеки има достатъчно морална сила и мотивация да продължи.
По време на война се срещаш с куп хора и съдби, животни, разрушения, със скръбта и радостта на тези, които съпреживяват и помагат с каквото могат. Не след дълго вече не възприемаш всичко толкова емоционално – просто се стараеш да изпълниш своите задачи и да помагаш на нуждаещите се. Мнозина се нуждаят от нашата подкрепа, не всички са емоционално силни. Дори и извън фронтовата линия на хората им трябва нашата защита и грижа.
В повечето случаи, а именно 99,999% хората се радват да ни видят: помагат ни и се отнасят добре с нас. Наскоро в Херсон разговарях с момиче, което е преживяло окупацията. Тя разказа, че руските войници са се държали нагло, често са били пияни, говорели, че Херсон няма да бъде предаден. Кучетата ги лаели. „Вие, украинските войници, дойдохте – кучетата не ви лаят, а тях ги лаеха.“
Руски войник искал да застреля едно куче.
Понякога виждаме новини за предатели, но ние лично не сме се сблъсквали с такива екземпляри. Украйна сега е единна повече от всякога. Където и да се намираме, всички знаем много добре, че
имаме само един враг – Русия и нейните окупационни престъпни войски. Другарят Путин и руснаците направиха всичко възможно, така че преобладаващото (90-95%) население на Украйна
да изпитва отвращение към всичко руско в продължение на десетилетия, а може би дори и за векове напред.
През 2023 г. искам да видя нашата победа, границите [на Украйна] от 1991 г. и края на войната. Мисля, че това е възможно. А за Русия войната няма да свърши с нищо добро. Бъдещето на тази страна беше унищожено от Путин и един обезумял от пропагандата злобен народ, който допусна той и страната му да бъдат натикани в такова положение. Лично на мен ми е все едно какво ще се случи в бъдеще с Русия, те си заслужиха всичко това.
За Украйна мисля, че войната ще завърши с победа, с възвръщане на своите територии и продължаване на развитието й в рамките на ЕС – и, най-вероятно, като част от НАТО. Сега зависи само от Запада кога ще приключи войната. Според мен те разполагат с всички ресурси, за да приключат това в рамките на няколко месеца – с нашата сигурна победа.
