Декември по традиция е единственият месец, в който тенис на най-високо ниво няма и феновете на играта трябва да чакат нетърпеливо към началото на следващия сезон. Но не винаги беше така. През 90-те години на миналия век по това време на годината се провеждаше турнир, който дълго време раздаваше най-големия награден фонд в спорта. Но турнир, който така и не се превърна в истински стойностен за тенисисти и фенове – Купата на Големия шлем, чиято история разказваме в следващите редове.
През 90-те години Германия бе най-важният пазар за тениса след САЩ. С Борис Бекер, Щефи Граф, Михаел Щих и Анке Хубер страната имаше четирима тенисисти на върха в играта, което водеше и до невероятен интерес към спорта.
Такъв, че в Германия дори имаше призиви страната да бъде домакин на пети турнир от Големия шлем. Това, разбира се, не бе възможно, но все пак през 1990-а Германия получи турнир, свързан с Големия шлем – надпревара, която в края на сезона да противопостави 16-те тенисисти, които през сезона са се справили най-добре в четирите надпревари от Големия шлем.
Главен организатор на турнира бе бъдещият мениджър на Бекер Аксел Майер-Вьолден, а арена на турнира бе „Олимпийската зала“ в Мюнхен.
Още преди първото издание започнаха дискусиите за значението на надпреварата, тъй като тя бе под егидата на ITF и не бе част от календара на АТР, заради което не даваше и точки за световната ранглиста. Но пък вместо точки даваше огромни суми – наградният фонд от 6 милиона долара я правеше най-скъпоплатеният турнир в тениса. От тази сума една трета бе за победителя, а ако това бе шампион от Големия шлем през сезона, то той получаваше и допълнителен бонус от един милион. За отпадналите в първи кръг имаше по 100 хиляди долара.
За разлика от Световното първенство на АТР (настоящите Финали на АТР), където се играе в групова фаза, форматът на Купата на Големия шлем бе стандартните елиминации в тениса с начало от осминафинал като в първите два кръга се играеше 2 от 3 сета, а полуфиналите и финалът 3 от 5. Участниците се определяха с точкова система на база на представянето им през сезона в турнирите от Големия шлем.
Но първото издание претърпя сериозен удар, тъй като Борис Бекер отказа участие, а друг германец не се класира. Бекер директно зададе въпроса, дали провеждането на турнир с толкова много пари за една седмица работа не е морално и с неучастието си дава своя отговор.
А този първи турнир през 1990г. бе спечелен от 19-годишния Пийт Сампрас, който във финала победи в три сета сънародника си Брад Гилбърт. И тъй като бе шампион от US Open, си тръгна от Германия с 3 милиона долара.
Но историята на турнира е полуфиналът между Гилбърт и Дейвид Уитън, в който почти се стигна до ръкопашен бой. „Бяхме нос до нос и си крещяхме в лицата. Беше като в зоологическа градина“, описва момента Гилбърт в книгата си „Да печелиш грозно“.
Година по-късно идва мигът на Уитън, който на финала побежди друг американец в лицето на Майкъл Ченг. Щих пък е първият германски шампион през 1992-а преди година по-късно да загуби с 9:11 в петия сет на финала срещу Петър Корда.
Бекер започна да участва едва през 1993-а, а до трофея достигна три години по-късно, когато е и последният случай, в който Купата на Големия шлем се проведе през декември.
След това турнирът се премести в средата на есента, но и това не помогна много за статута му. Не помогна и добавянето през 1998-а на женска надпревара, която бе спечелена от Винъс Уилямс след победа над Пати Шнидер във финала. Година по-късно пък Серина триумфира в двубоя за трофея между сестрите. При мъжете Томи Хаас пропусна шанса да се превърне в третия германец с титлата, след като загуби в четири сета от Грег Руседски. Но това издание през 1999-а бе и последното.
АТР и ITF постигнаха споразумение да обединят Купата на Големия шлем и Световното първенство на АТР, давайки начало на Тенис Мастърс Къп, превърнал се по-късно във Финалите на АТР.
Копиран е форматът от Световния шампионат на АТР, но все пак добавят и една промяна в определянето на осемте участници, която идва от Купата на Големия шлем. Става дума за правило, което някои от вас може и да не знаят, тъй като в годините е влизало в сила само веднъж. То гласи, че шампионите от Големия шлем получават автоматично място на Финалите дори и ако не завършат годината сред първите 8. На практика такъв сценарий е малко вероятен, но през 2004-а се стигна до използването му. Осмият в годишната ранглиста Андре Агаси не игра на турнира за сметка на шампиона от Ролан Гарос Гастон Гаудио, който бе под №10 в края на сезона.
Пийт Сампрас е единственият, който печели Купата на Големия шлем два пъти, а друга важна подробност от споразумението между ITF и ATP след преустановяването на надпреварата е това, че от АТР признаха със задна дата спечелените титли към актива на съответните играчи.
Мъже:
1990: Пийт Сампрас – Брад Гилбърт 6-3, 6-4, 6-2
1991: Дейвид Уитън – Майкъл Ченг 7–5, 6–2, 6–4
1992: Михаел Щих – Майкъл Ченг 6–2, 6–3, 6–2
1993: Петър Корда – Михаел Щих 2–6, 6–4, 7–6(7–5), 2–6, 11–9
1994: Магнус Ларсон – Пийт Сампрас 7–6(8–6), 4–6, 7–6(7–5), 6–4
1995: Горан Иванишевич – Тод Мартин 7–6(7–4), 6–3, 6–4
1996: Борис Бекер – Горан Иванишевич 6–3, 6–4, 6–4
1997: Пийт Сампрас – Патрик Рафтър 6–2, 6–4, 7–5
1998: Марсело Риос – Андре Агаси 6–4, 2–6, 7–6(7–1), 5–7, 6–3
1999: Грег Руседски – Томи Хаас 6–3, 6–4, 6–7(5–7), 7–6(7–5)
Жени:
1998: Винъс Уилямс – Пати Шнидер 6–2, 3–6, 6–2
1999: Серина Уилямс – Винъс Уилямс 6–1, 3–6, 6–3
