Рафаел Надал е логичният фаворит в Мадрид. Позиция, изработена с години труд и доминация. Невинаги обаче е било така – връщаме се 16 години назад към един финал, който костваше на Матадора месеци извън корта, но и бе безценен за него.
През октомври 2005 г. Рафа беше на 19 години и вече се беше установил като сензация на клея. Мастърс турнирите все още бяха във формат три от пет сета, а този в Мадрид беше на хард.
Може би най-великият тийнейджър в тениса за всички времена си бе пробил път до мача за трофея, където му предстоеше сблъсък със световния №12 Иван Любичич. Започнал годината като 51-ви в света, Надал вече бе №2 и имаше девет трофея зад името си, включително Ролан Гарос. И двамата бяха във възход, но настилката беше по-подходяща за бомбения сервис на хърватина, който пък от своя страна се намираше в серия от 16 поредни победи.
Именно началният удар бе и основното оръжие, което изведе Любичич напред в първите минути на срещата. Завършваше бързо точките и не даваше време на Матадора да намери своя ритъм, като след 6-3 6-4 по всичко изглеждаше, че му предстои трети пореден трофей.
От днешната перспектива обаче знаем, че Рафаел Надал никога не се предава лесно и този финал от 2005 година е перфектен пример за несломимия характер на испанеца. Дори и 32-та аса на Любичич не бяха достатъчни да спрат устрема на местния любимец.
Изтласквайки опонента си далеч от основната линия с марковите си лифтирани удари и запазвайки концентрация дори при 0-2 в петия сет, 19-годишният Рафа постига феноменален обрат, за да триумфира след тайбрек в решаващата част.
Радостта тогава бързо се превръща в отчаяние. Скоро след финала лекарите откриват травма в лявото стъпало на испанеца, която за момент заплашва дори продължаването на кариерата му. Финалният Мастърс е пропуснат, а в ума му се прокрадват дори мисли за преход към голф игрищата.
Въпреки това, този успех остава любимият му спомен и до днес:
„Беше незабравим мач, много вълнуващ, помня, че публиката беше неописуема. Костваше ми няколко месеца от кариерата. Счупих си крака, но си струваше. Емоцията, която преживях тогава си струваше – никога не бих могъл да я забравя. Беше прекрасно да спечеля у дома по този начин, а бях и много млад.“
