Горан Иванишевич сподели пред Tennis.com как се чувства преди въвеждането си в „Залата на славата“ на тениса. Церемонията ще се състои утре (17 юли) в Нюпорт, като шампионът на Уимбълдън за 2001 г. вече е в САЩ. Хърватинът разказа за особеностите на треньорската професия и си пропомни титлата си на „Свещената трева“, като сподели доста интересни неща за мачовете си срещу Тим Хенман и Пат Рафтър.
– Кое е по-лесно: да бъдеш играч или треньор?
– Определено е по-лесно да бъдеш играч, макар да смятам, че аз се справям много по-добре с треньорството. Имал съм привилегията да работя и да печеля титли от Големия шлем с няколко играчи. Първата ми „мейджър“ титла като треньор беше с Марин Чилич на US Open през 2014 г. Това е турнир, който никога няма да забравя. Щастлив съм, че имах възможността да работя с играчи като Чилич, Раонич, Бердих и Новак, който вероятно е най-великият тенисист в историята. Научих много от всеки един от тях. Треньорската професия те усъвършенста като личност в много отношения“.
– Коя е най-трудната част от треньорската професия?
– Да си треньор е наистина стресиращо. Хората мислят, че работата ми с Новак е много лесна, но не е така. Ще ви дам своята работа за една седмица и след това ще ви попитам дали искате да ми я върнете (смее се). Да работиш с такъв спортист е невероятно, но в същото време е огромно предизвикателство. За него финалите не са достатъчни. Само титлите имат значение, най-вече тези от Големия шлем. Това е доста изтощително, но е нещо, което сам съм избрал. Обичам работата си, тъй като непрестанно уча нови неща и това ме прави не само по-добър треньор, но и по-добър човек. Наистина се наслаждавам на всичко това.
– Какъв е Вашият специфичен треньорски подход?
– Не обръщам толкова голямо внимание на статистиките. Те са важни, разбира се, но понякога биват малко надценявани. Обичам да опростявам нещата, тъй като така е по-добре за играча. Ако непрестанно товаря Новак със статистически данни, това ще го изнерви и ще го изкара от равновесие. Джокович е перфекционист – това, което е проработило днес, утре вече може да не върши работа. Трябва непрестанно да търсиш нови начини да се развиваш. Статистиките са важни, но не сме обсебени от тях.
– Какви са отношенията Ви с настоящите и бившите треньори на Новак Джокович?
– Мариан Вайда продължава да върши чудесна работа, а с Борис Бекер винаги сме се уважавали както като играчи, така и като треньори. Има и още едно нещо, което ме улеснява: аз съм от Балканите. Балканците просто трябва да бъдем такива, каквито сме. Сложно е, но това прави работата ми с Джокович много лесна, тъй като с него наистина говорим на един език.
– Титлата ви от Уимбълдън е подвиг, който завинаги ще остане във фолклора на турнира. Разкажете ни за онези две седмици?
– Преди турнира не можех да победя когото и да е. Не се молех за „уайлд кард“, макар че се надявах да получа. Бях №125 в света, нямах никакви очаквания. Въпреки това се чувствах много добре по време на тренировките преди турнира. Играх с ракета Head Prestige, която издава един специфичен звук, когато изпълниш сервис точно както трябва. Тренирах с Ненад Зимонич и той често чуваше този звук, тъй като сервирах много добре. Полуфиналът с Тим Хенман беше много труден. Никой не говореше за мен, всички смятаха Тим за фаворит. Това обаче го постави под огромно напрежение. Бях по-добрият играч в първия сет и половина, но той спечели втория, след което ме разби в третия. Не знаех какво да правя. Но когато прекъснаха мача в четвъртия сет, погледнах лицето му и знаех, че всичко е свършило. Бях сигурен, че ще спечеля. Атмосферата на финала бе такава, каквато изобщо не бях очаквал. Трябва да призная, че по отношение на качеството на играта финалът не бе особено добър. Рафтър беше на две точки от победата. Това изглежда малко, но на Уимбълдън две точки могат да се окажат много дълъг път. Когато сервирах при 8-7, това вероятно беше най-лошият гейм в историята на Уимбълдън. Играх слабо, но той игра още по-слабо и се възползвах от това. Не знам как, но победих.
– Какво означава за Вас да бъдете част от „Залата на славата“?
– Историята ми като тенисист официално ще приключи на 17 юли, когато ще произнеса речта при въвеждането ми в залата. Понякога все още не мога да повярвам, че постигнах всичко това. Можех да спечеля повече трофеи, но въпреки това съм горд да бъда един от хората, които са направили нещо историческо в този спорт. Гордея се с постиженията си и ми се иска да вярвам, че съм направил нещо добро за тениса. Това вероятно е най-голямата чест, която ми е била присъждана, тъй като това е доказателство за нещата, които съм постигнал сам. Само като си помисля за това и започвам да се притеснявам. Представете си как ще се чувствам утре.
TennisKafe.com
