Снощната победа над Таро Даниел в Индиън Уелс бе много специална за Анди Мъри. Това бе успех №700 в неговата професионална кариера, като британецът е четвъртият активен тенисист след Роджър Федерер (1251), Рафаел Надал (1043) и Новак Джокович (991), успял да достигне тази граница. На прескофнеренцията след двубоя носителят на три титли от Големия шлем си припомни някои от най-важните моменти в кариерата си и разкри какво го мотивира да продължава да бъде част от тура.
– Какво означава за теб да имаш 700 ATP победи?
– Означава много, защото преминах през много трудности, за да стигна до тук, особено през последните години. Когато видите играчите, достигнали тази граница, осъзнавате, че говорим за най-добрите тенисисти през последните 30-40 години. Хубаво е да съм в такава компания. Има невероятни играчи с между 700 и 800 победи. Някои от тях са идолите от детството ми, а други са сред най-добрите в цялата история на тениса. Не съм мислил често по тази тема, но наистина бих искал да запиша 800 победи. Фактът, че съм достигнал подобно ниво и мога да се сравнявам с тези хора, ме кара да се чувствам изключително горд от успехите си, особено предвид факта колко конкурентна е съвременната епоха.
– Кои числа от кариерата си ще запомниш?
– Достигането до №1 в ранглистата, със сигурност. Ако говорим само за числа, това със сигурност е връхната точка на кариерата ми. Не бих казал, че съм обръщал голямо внимание на числата и статистиките като цяло. Когато обаче започнеш да се доближаваш до края на кариерата си си поставяш определени цели, които би ти се искало да постигнеш. Беше ми много трудно да стигна до тук. В Синсинати през 2016 г. ми казаха, че съм достигнал границата от 600 победи. Отне ми пет години и половина да добавя следващите 100, което е много време. Сега обръщам много по-голямо внимание на тези неща, тъй като се съпоставям не само с играчите от моето поколение, но и с младите тенисисти. Това ме мотивира да продължавам да побеждавам.
– Кой според теб е повратният момент в кариерата ти?
– Периодът между Уимбълдън 2012 и Олимпийските игри в Лондон бе много важен за мен. Федерер спечели първата си „мейджър“ титла срещу Филипусис, Надал – срещу Пуерта, а Джокович – срещу Цонга. Никой от тях не бе играл финал на Големия шлем преди това. Аз обаче няколко пъти се изправих срещу Роджър, както и срещу Новак, който по онова време сякаш все още не осъзнаваше в каква легенда ще се превърне. Бяха много трудни мачове срещу играчи, които вече знаеха какво е да спечелиш титла от Големия шлем. Когато загубих от Федерер на финала на Уимбълдън, напрежението се увеличи още повече. Аз, както и всички в родината ми, постоянно се питахме дали някога ще спечеля „мейджър“, дали изобщо е възможно. Трудех се много здраво, но така и не успявах да направя последната крачка. След онзи финал срещу Роджър се чувствах много зле в продължение на няколко дни и започнах да приемам мисълта, че може би никога няма да съм шампион от Шлема. Това, което можех да контролирам, бяха усилията, които полагам и стремежът да се усъвършенствам. Да спечеля златния медал на Олимпийските игри четири седмици по-късно на финала срещу Роджър и то на същия корт, беше огромна стъпка в развитието на кариерата ми.
– Ти си перфекционист в доста отношения. В коя от тези 700 победи смяташ, че си бил най-близо до съвършенството?
– Мачовете, в които имаш чувството, че си играл много добре, всъщност са доста малко. Ако вземем например най-силните ми години, когато играех по 70-80 мача на сезон, вероятно само в четири или пет от тях съм имал чувството, че съм играл страхотен тенис. Бих казал, че финалът на Олимпийските игри през 2012 г. е един от най-добрите ми мачове. Може би бих посочил него като най-силния мач в кариерата ми. Имало е и такива, които за феновете и медиите не са изглеждали като кой знае какво, но са били важни за мен. Един такъв мач беше във втори кръг в Канада срещу Ярко Нийминен, когато бях много млад, може би през 2007 г. Има някои мачове, в които нещата просто се получават и всичко е перфектно.
– Някои от децата ти вече ходят на детска градина или на училище. Славата ти отразява ли им се по някакъв начин? Мислиш ли, че те или техните приятели осъзнават напълно кой си?
– Най-голямата ми дъщеря е на 6 години и е наясно. Тя знае кой съм. Понякога ме нарича „Анди Мъри“, което според мен е изключително странно. Опитвам се да ѝ обясня, че за нея не съм Анди Мъри, а „татко“. Тя обаче го прави нарочно, особено пред приятелите си, защото знае, че се дразня. Като цяло децата ми знаят кой съм и това не ги притеснява. Понякога обаче има некомфортни моменти, като например когато съм излязъл някъде с тях и някой дойде и ме помоли за снимка или автограф. Знам, че хората го правят с добри чувства, но въпреки това се чувствам некомфортно, както и децата.
