В последните години Даниил Медведев се превърна в един от най-добрите тенисисти в света, а от тази година е и шампион от Големия шлем. Всичко това са постижения, които в юношеските години на руснака изглеждат немислими. Той няма особени успехи по това време и самият той не е вярвал, че може да пробие в топ 100 на мъжкия тенис.
Само че до него през цялото това време има един човек, който вярва в него повече отколкото самият той – настоящата му съпруга Дария. Двамата са заедно още от детските години, тъй като пътуват заедно по турнири. Дария също е тенисистка, но не пробива в професионалния спорт и се отдава на това да помага на Даниил по пътя му нагоре. Неслучайно самият той винаги е казвал, че без нея успехите му не биха били възможни.
Наскоро двамата заснеха страхотна фотосесия за руското списание Tatler, а като част от нея имаше и интервю с двойката. В него Дария за първи път разказа забавната история как като 12-годишни е видяла за първи път Даниил. Това се случва на юношески турнири в Анталия. Дария вечеря в ресторант до корта с екипа си и други тенисисти.
„Изведнъж чухме някой да крещи, да плаче, звук на хвърлена ракета. Майка ми попита какво се случва. Бащата на Вероника Кудерметова започна да се смее: „Медведев играе. Не го ли знаете?“ Отидохме да го гледаме. Това беше нещо различно“ – спомня си Дария.
„Мач три часа и половина. Балонни топки, разигравания от 50 удара. От детството си Даня е свикнал да се бори до края, беше готов да направи всичко на корта, за да спечели, без значение колко грозна може да изглежда играта му. В това отношение изобщо не се е променил“ – допълва тя.
Казаното от нея едва ли ще ви учуди, ако сте прочели разказа на самия Медведев за мачовете му като дете срещу другия руснак в топ 10 и негов близък приятел Андрей Рубльов, в които е имало наистина всичко.
„Разбрах, че и двамата сме ненормални. Играехме само с прехвърлящи удари. Всяко разиграване траеше 10 минути. Продължавахме с тези лобове до изтощение. Един от нас бъркаше лоба и после имаше три минути рев и хвърляне на ракети. Мисля, че играехме без съдии, така че нямаше проблем. Никой изобщо не искаше да ни гледа. После второ разиграване, отново 10 минути чакане и 3 минути рев. Единият от нас се перчи по корта след спечелването на точката, а другият плаче.“
„Това продължаваше 3-4 часа. Аз хвърлях ракети, плачех и хленчех. Даниил хвърляше ракети, но без да плаче и да хленчи. Вместо това той крещеше на всичко и всички около него…някой просто преминаваше и той му крещеше да се разкара…аз пък взимах клея от корта и го ядях.“
