Марион Бартоли сподели, че след триумфа си на Уимбълдън през 2013 г. се е чувствала напълно изтощена физически и е било невъзможно да продължи кариерата си, макар желанието ѝ да е било такова. Французойката не загуби сет по пътя до трофея на Шампионата, но само 40 дни след триумфа над Забине Лизицки обяви оттеглянето си от тениса на емоционална пресконференция по време на турнира в Синсинати.
„Спечелих Уимбълдън през 2013 г. и се оттеглих само няколко седмици по-късно. Когато спечелиш титла от Големия шлем се чувстваш така, сякаш си на върха на света и искаш този момент да продължи вечно, защото най-после си получил наградата за усиления си труд. Умът ми искаше да продължа, но тялото ми не можеше да понесе повече. Отдадох целия си живот на това да се съревновавам с най-добрите в света и множеството извънредни часове, прекарани в тренировки на корта и във фитнеса, оказаха влияние върху тялото ми. Не можех да продължа да играя с болката, която изпитвах. Толкова силно исках да спечеля титла от Големия шлем, че умът подтикваше тялото ми, докато не спечелих Уимбълдън. Когато това се случи обаче, се почувствах празна“ – разказа бившата №7 в блога Behind The Racquet.
„За щастие, открих модата и дизайна. Изкарах диплома в Лондон и това намали болката от факта, че вече не можех да играя тенис. От доста време участвам в проектирането на екипите на FILA и успехите извън корта ми помогнаха да направя по-лесно прехода към живота след тениса. Спортът все още ми липсва, но без модата определено щеше да ми е много по-тежко след края на състезателната ми кариера. Сега работя и като коментатор и спомените ме заливат всеки път, когато се върна на Уимбълдън“.
„Човекът, който ме е подкрепял най-много, особено по време на контузиите, винаги е бил баща ми. Той беше лекар и беше свикнал да се справя с критични ситуации на ежедневна база, като това му помагаше да намери начин да ме разведри. Когато през 2007 г. загубих финала на Уимбълдън, болката беше огромна, тъй като бях много близо до титлата. След това обаче говорих с баща ми и той ми помогна да погледна на нещата от различна перспектива. Той ми помогна да разбера, че преживяното в онзи турнир ще ме направи по-силна и точно това се случи“.
След края на състезателната си кариера Бартоли се посвети и на треньорството, като разказа за съвместната си работа с Йелена Остапенко.
„Винаги съм искала да бъда треньор, защото ми харесва да помагам на хората. За мен смисълът на треньорската работа не са парите и славата, а това да помогнеш на някого да стане по-добър играч. Всеки може да се усъвършенства още и ми доставя удоволствие да споделям знанията си“.
„През 2019 г. станах треньор на Йелена Остапенко. Тя спечели Ролан Гарос две години по-рано, но впоследствие се стигна до момент, в който бе близо до това да изпадне от Топ 100. Познавам женския тенис много добре и в хода на кариерата си бях играла срещу много от опонентките на Йелена. Променихме малко техниката ѝ, като в същото време отделихме много внимание на психологическата подготовка. Резултатите дойдоха много скоро – Остапенко спечели девет от следващите си десет мача, като стигна до финала в Линц и спечели титлата в Люксембург, която бе първа за нея от почти две години. Това беше невероятно изживяване и ценен опит за мен“ – споделя полуфиналистката от Ролан Гарос 2011.
„Когато съзряваш и трупаш опит, все по-често се замисляш върху живота си. Най-голямата ми грешка бе, че не наех личен физиотерапевт, тъй като това щеше да удължи кариерата ми. Физическите ми проблеми ставаха все по-чести и беше болезнено да бъда на корта, но личните физиотерапевти бяха много скъпи, а наградните фондове в WTA бяха значително по-ниски, отколкото са в момента. Наскоро четох интервю на Мария Шарапова, в което разказваше за живота си в Тура и сподели, че е живеела в свой собствен свят. При мен ситуацията бе подобна, макар и в не толкова голяма степен. Сприятелих се с четири тенисистки, но не поддържах особени контакти с останалите в съблекалнята. Въпреки това обаче, винаги съм уважавала всяка от опонентките си“ – завърши Бартоли.
