Създаването на фонд, който чрез дарения на водещите състезатели в тениса да подкрепя финансово ниско класираните играчи по време на пандемията се превърна в поредната разделителна линия в тура.
Каква е ситуацията
Новак Джокович, Роджър Федерер и Рафаел Надал са предложили състезателите от топ 100 на световната ранглиста да дарят средства за подкрепа на колегите си извън първата стотица. Целта на Голямата тройка е да се съберат над 4 милиона щатски долара, за да може тези състезатели да получат доходи и да оцелеят, докато трае пандемията от Covid-19.
Идеята е играчите от Топ пет ще вложат в него по 30 000 долара, играчите от шесто до десето място се предвижда да дарят по 20 000, а тези от №10 до №20 – по 15 хиляди долара. Предлага се играчите от 20-о до 50-о място да отделят по 10 хиляди, а тези, които се намират между №50 и №100 – по пет хиляди долара.
Така общата сума ще стане 1 050 000 долара, а най-голяма част от нея се предвижда да отиде за играчите от 250-о до 750-0 място, които няма как да получават нужните доходи, за да оцелеят по време на пандемията от коронавируса.
Доминик Тийм се обяви против фонда:
„Никой от по-ниско поставените играчи не се бори за живота си. Виждал съм хора в ITF Тура, които не се отдават напълно на спорта. Повечето от тях не са добри професионалисти. Не виждам защо трябва да им давам от парите си.“
„Предпочитам да дам дарения на хора и институции, които наистина имат нужда от това. Няма професия на този свят, в която успехът и високите доходи да са ти гарантирани. Никой от топ тенисистите не ги е получил даром. Трябваше да се борим, за да се изкачим в ранглистата.“
Дъстин Браун също се включи:
„Ако това (пандемията) се беше случило тогава, щеше да ми коства кариерата“, написа Браун в Twitter , припомняйки, че в началото е бил принуден да плете ракети и да пътува с кемпер, за да си позволи да ходи на състезания.
Кой всъщност е големият проблем в тениса, който мярката „Робин Худ“ – да вземеш от богатите и да дадеш на бедните, ще реши за кратко, но не и генерално? Мнението на редакторите на TennisKafe.com:
Борислав Орлинов:
Вероятно истината е някъде по средата. От една страна, Доминик Тийм е прав, казвайки, че сред по-ниско ранкираните играчи има такива, които не са достатъчно добри професионалисти, но има и такива, които са обещаващи млади играчи или изпаднали в немилост ветерани заради контузия.
В някои държави тенисистите могат да се възползват от финансова помощ, кандидатствайки за такава като безработни. Отделно, ATP, WTA, ITF и четирите турнира от Големия шлем работят по мащабен план да помогнат, така че кризата може да доведе и до обединение.
Проблемът в структурата на тениса е, че състезателите извън топ 100 „живеят седмица за седмица“. Тоест, ако си представим, че приходите и разходите им са един влак, то ако някъде някой вагон се откачи, цялата композиция заминава. Освен това няма консенсус по отношение на това на кои състезатели ще се помага – някои предлагат на тези между №150 и №500 в ранглистата, докато други искат на тези между №250 и №700.
Идеята на Новак Джокович и компания е да съберат толкова пари, че когато стане окончателно яснен диапазона им на помощ според ранглистата, всеки да получи по $10,000. Какво обаче се случва с тенисистките?
Междувременно се появи и идеята за тотално обединение в тениса в едно управително тяло. Позитивите от подобен ход са повече приходи от спонсори и права за излъчване, защото ще се продава един цялостен продукт. Възможно ли е обаче властта да бъде до такава степен концентрирана и за сметка на какво и на кого?
Преди пандемията от коронавирс Андреа Гуденци представи идеята си за обединение на среща пред всички водещи тенис фигури. Изпълнителният директор на АТР се позова на доклад на SportBusiness Consulting, според който за 2018 година генерираните приходи от продадени спортни права са 49 млрд. долара. Парите на тениса обаче представляват само 1.5% от сумата.
От въпросната среща „зад кулисите“ The New York Times цитира агента на Федерер, Тони Годсик, според когото обединението в тениса може и да не свърши работа, но основното е да се направи опит за промяна. Още повече, че всички сега имат много повече време да мислят върху детайлите, тъй като преди това не са търсели решения на големите проблеми заради забързаното ежедневие на тура.
Разбира се, появиха се и гласове, подобни на този на Ник Кирьос, според когото организацията, която генерира повече пари, не трябва да дели благата с останалите. Но ако всички работят заедно, много по-логично изглежда накрая ползата да е за всички. От WTA са готови за обединение, тъй като нямат и толкова голям избор, имайки предвид финансовите проблеми, пред които ще се изправят. А те би трябвало да се по-големи от тези на АТР.
Бившият изпълнителен директор на АТР, Крис Кърмоуд направи разумен коментар, повдигайки въпроса за това чий глас колко ще тежи и поясни, че ако всичко не е 50/50, ситуацията само ще стане по-лоша.
В крайна сметка дяволът е в детайлите и изчистването на малките камъчета по пътя. Още през 1970 година Били Джийн Кинг иска обединение между мъжете и жените, което така и не става факт. Години по-късно огромно усилие направи бившият изпълнителен директор на WTA Лари Скот, който през 2008 и 2009 г. комбинира знанията си от тогавашната позиция и предходната като част от АТР, за да задвижи отново колелото, така че АТР и WTA да не са две тотално независими организации и в бъдеще да имат все повече допирни точки относно продуктите, които предлагат. Може би сега е третият етап от процеса, в който водещите фигури трябва да са извлекли поуките от миналото, да имат ясен план за бъдещето и да направят това, което никой друг не е успял – да изведат тениса на финансово ниво, на което са футболът, баскетболът, бейзболът и другите машини за пари.
Димитър Радев:
Смятам, че в тази ситуация трябва да се зададат два ключови въпроса. Първо, защо пандемията Covid-19 трябваше да се случи, за да се извади на преден план най-големият проблем в тениса от години насам? И второ – кой е отговорен?
Особено през последните години се обсъжда темата за огромната бездна между топ 100 и останалите състезатели извън стотицата. Играчите с нисък ранкинг и при мъжете, и при дамите не могат да се доберат до „лъвския пай“ от наградните фондове, а оттам следва ефектът на доминото. Няма достатъчно пари за пътувания, хотели и турнири. Няма пари за треньори. Състезателят трябва да жертва едно от двете и кариерата му е обречена.
Кризата с Covid-19 изведе на преден план този проблем. Впечатление направи коментарът на Ноа Рубин, който сподели, че негови приятели, които се състезават в ниските нива в Тура, скоро няма да могат да платят наемите си. Американецът, намиращ се извън първите 200, сподели, че „тенисът трябва да удари дъното“, за да се осъзнаят отговорните управителни тела. Шампионът на двойки от Ролан Гарос Кевин Кравийц дори започна работа в супермаркет в Германия.
В тежките времена без тенис тези хора страдат още повече от липса на приходи, но ние трябва да се запитаме – ще продължи ли това и след пандемията? Отговорът е „да“.
В този смисъл – съгласен съм с аргументите на Доминик Тийм и напълно го подкрепям. На негово място бих дарил парите си на болница или директно на страдащи от пандемията семейства. Но истината е, че проблемът е генерален. Ако топ играчите създадат фонда и дадат средства на по-ниско ранкираните, това ще го реши в краткосрочен план. Нужно е управителните тела в тениса да започнат бъдеща стратегия за намаляване на наградните фондове в турнирите и насочването на получения излишък пряко към онези, които играят в по-ниските нива. Нужен е точно този баланс, за да може тенисът да се движи в правилната посока в бъдеще.
Другият ключов момент е кой взема решенията за това. Съветът на играчите може да отправя предложения към Борда на директорите, в който, разбира се, има трима свои представители, намиращи се редом до тримата отговарящи за турнирите. Съветът не може да издаде заповед и да накара всички тенисисти да я спазват. Новак Джокович и останалите могат да проведат гласуване сред всички дарители в евентуалния фонд и ако има мнозинство, да предложат на Борда да вкара в действие предложението им.
Тук вече нещата опират до властта на управителното тяло. Въпреки всичко не съм сигурен, че ATP може да накара даден тенисист да отдели средства от собствения си джоб за еди-каква си кауза. Но съм обнадежден от общата стъпка на асоциацията и на WTA за създаване на техен собствен фонд за подкрепа на по-ниско ранкираните. Надявам се да извлекат поука и в бъдеще да сторят същото – вече извън времената на пандемия, в много по-големи и дългосрочни мащаби.
Борис Стрижлев:
Кризата, свързана с разпространението на COVID-19, и паническите мерки, предприети от държавите по света, изведоха на преден план редица проблеми, които бяха добре известни и преди, но сякаш неглижирахме до този момент – както на глобално, така и на регионално, местно и каквото искате ниво. Тенисът не прави изключение и сега, когато турът е на практика стопиран “до второ нареждане”, лъсна един от сериозните въпроси, останал нерешен до този момент, а именно – фактът, че една селектирана група от тенисисти са мултимилионери и прибират почти всичко, докато останалите 90 % преживяват “от турнира на турнир” и ловко трябва да планират разходите си, за да оцелеят.
Както обича да казва един мой познат, занимаващ се с треньорска дейност – “за мен всички, които се намират извън топ 100 и/или не могат да кажат категорично, че са на плюс в края на годината, не могат да нарекат себе си професионалисти, а са по-скоро любители”.
Това изказване може да звучи крайно, но до голяма степен е вярно. Причината за това е пределно ясна – съществува огромен дисбаланс между парите, които се раздават в най-големите турнири и наградните фондове в надпреварите от по-ниско ниво. Може би някои ще кажат – нека тези, които имат претенции, че не са “любители”, да започнат да печелят в турнирите от Големия Шлем и ще решат лесно проблема.
Това, от една страна, звучи лесно на хартия. От друга, обаче, е на практика безкрайно трудно да се доближиш до нивото на Джокович и Надал, ако закърпваш положението от турнир на турнир и нямаш пари за адекватна подготовка, истински треньори, масажисти, мениджъри, хора, които да уреждат всички логистични проблеми като самолетни билети и хотели и най-вече – спокойствие, че от нито един мач не зависи оцеляването и хляба ти.
В тази връзка горещо се надявам ATP и WTA да направят нещо по този въпрос, защото дисбалансът в наградните фондове отваря вратата и към други потенциално опасни проблеми – например, уговарянето на мачове с цел печалба от залагания, което със сигурност се случва в турнирите от по-ниско ниво. Помним, че за някои случаи вече имаше и надлежни доказателства. В този смисъл идеята за разпределяне на блага от “богатите” към “бедните” ми звучи като мярка, която донякъде би решила проблема “на парче”, но не би могла да предложи генерално разрешение на казуса.
Друг е въпросът доколко е справедливо да вземеш от джоба на едни, за да дадеш на други. Какви ще са критериите, за да бъде извършено това плащане? Защо номер 750 ще получи бонус, а номер 751 – не? И нима е морално, дори тези суми да представляват стотинки за хора като Федерер и Надал, принудително да налагаш на едни по-заслужили хора да спонсорират други, по-малко заслужили техни колеги и съперници? И дали не е по-логично именно федерациите/асоциациите да отделят тези средства за ниско ранкираните тенисисти, а за в бъдеще, например, организаторите на турнирите от Големия Шлем да отнасят по-голяма част от приходите си към наградните фондове, защото процент в момента е пределно нисък?
Момчил Русев:
Проблемите с финансовото оцеляване на ниско ранкираните състезатели не би трябвало да са отговорност на колегите им от елита, а на организациите, които са начело на спорта.
Да, би било благородно и похвално тези, които искат да отделят дадени суми, да го направят, но реалността е, че дори на дъното на топ 100 положението не е цветущо и не ми се струва редно от хора, които също не разполагат с неизчерпаем ресурс от средства, да се очаква да се грижат за приходите на други.
Даренията биха били добре дошли в условията на кризата, породена от коронавирус пандемията, но за мнозина ситуацията няма да се подобри драстично дори и след нейния край.
Турнирите от Големия шлем изглеждат като обетованата земя за всички тенисисти на ръба на стотицата, тъй като там се въртят истинските пари в спорта. Но дори и при тях има още много какво да се иска, имайки предвид приходите, които генерират.
Когато световният №9 Гаел Монфис каже, че се нуждае от достигане на трети кръг на US Open, за покрие разходите си, осъзнаваш, че всъщност сегашния модел действително устройва само група хора, докато преобладаващата част от състезателите са оставени на произвола.
Факт е, че ежегодно наградните фондове на „мейджърите“ се повишават и е належащо тази тенденция да продължи. Но може би разковничето се крие другаде.
Преди миналогодишното издание на надпреварата в Ню Йорк Джон Иснър засегна темата и даде разбор на разходите, които професионалният тенисист трябва да поема – сам, за разлика от повечето други спортове, в които клубът ти назначава екипа, с който работиш:
Той посочи и едно от потенциалните частични решения на проблема. Основните доходи всъщност идват от спонсорските сделки, които според него са най-близкото нещо до годишна заплата за професионалистите.
Нужни ли са ограниченията, които турнирите поставят за броя на спонсорските лога, които можеш да поставяш по екипа си? Да, евентуалното пренатрупване на облеклата на състезателите може и да не изглежда естетически добре и има риск надпреварите да се превърнат до още по-голяма степен във вид рекламна кампания, но не са ли това жертви, които си заслужават предвид финансовото състояние на тенисистите?
Забраните в момента са разнообразни, особено на турнирите от Големия шлем. Нямаш право на спонсорско лого на шапката, а на ръкавите имаш възможност да поставиш само по една емблема, за размера и позиционирането на която има оказания, изпипани до милиметър.
Според мен облекчаването на тези ограничения и повишаването на сумите от наградния фонд, заделени за отпадналите в първите кръгове, са две от най-логичните стъпки, които могат да се предприемат в момента. А промени са нужни.
