Преди около месец прегледахме някои от паметните завръщания в тениса на състезатели, окачили веднъж ракетата на стената, за да се възродят впоследствие с желание за ново начало. Някои от примерите бяха успели да достигнат и да надскочат предишните си висоти, други се бяха провалили с гръм и трясък.
В този материал ще разгледаме завръщания от друг тип – на тенисисти, принудени от обстоятелствата временно да преустановят кариерата си, за да изминат трудния път на възстановяването. Възстановяване във физически или психологически план, понякога и двете.
Моника Селеш – нападната от психопата Пархе
Селеш е детето чудо на женския тенис в началото на 90-те години на ХХ век. Започва да играе тенис на 5-годишна възраст в Югославия, а на 16 е най-младата шампионка в историята на Ролан Гарос.
През 1992 печели три от турнирите от Големия Шлем и играе финал на четвъртия (Уимбълдън). Селеш е безспорна номер 1 с 8 “Мейджър” титли на сметката си, въпреки скромните си 20 години. Немислимо постижение, което кара специалистите да я определят за “вундеркинд”. Дори великата Щефи Граф е принудена често да си тръгва сломена от корта след двубой с феноменалната левичарка.
Светът е в краката на Селеш и нищо не може да се обърка, нали?Не така мисли 38-годишният германски психопат Гюнтер Пархе. Безработният фанатик си купува билет за популярния турнир в Хамбург, където Селеш играе с Магдалена Малеева. Случката е добре известна – по време на една от почивките Пархе напада световната номер 1, като я намушква с нож в гърба.
Пархе обяснява постъпката си с пристрастията си към Щефи Граф – фанатикът е бил готов на всичко, за да спре голямата съперничка на Граф. Германецът е окачествен като невменяем от съда, което е пречка за неговото ефективно осъждане.
Физическото възстановяване на Селеш отнема няколко месеци, но психологическата травма остава за цял живот. Минават над 2 години преди Моника да се осмели отново да се върне на корта.“
В един момент имаш всичко, а на следващия сякаш светът рухва пред очите ти.”Противно на очакванията, Селеш показва огромен дух при завръщането си и достига финала на US Open 1995. Левичарката губи от Граф, въпреки че й припомня близкото минало със спечелен сет на нула.
Последната си титла от Шлема Селеш печели няколко месеца по-късно в Мелбърн срещу Анке Хубер. Събитията не се развиват по холивудски оттам насетне и талантливата левичарка така и не успява да се възстанови предишното си ниво. Обидена от действията (или по-точно от липсата на действия) на германските съдилища, Селеш повече не се завръща да играе професионал тенис там.
Какво ли щеше да постигне детето-чудо на Югославия, ако Гюнтер Пархе никога не се беше раждал? За съжаление, на този въпрос никога няма да намерим отговор.
Джеймс Блейк – от инвалидната количка до номер 4 в света
Макар и само на 24 години, Джеймс Блейк се разминава на косъм от огромна трагедия и преждевременно пенсиониране. По време на тренировъчна сесия в Рим срещу Роби Джинепри кракът на Блейк заорава в пясъка, той губи равновесие и пада лошо върху едно от колчетата, които придържат мрежата. Джеймс удря много лошо врата си и сам признава, че си е помислил най-лошото, докато е лежал с лице в пясъка.
„Стоях неподвижно, за да не се нараня още по-сериозно. Надявах се да е само навехнато, но мрачните мисли нахлуваха в главата ми и започнах да си представям как ще прекарам остатъка от живота си в инвалидна количка. Треньорът ми бе изключително блед и веднага повика линейка“, спомня си инцидента Блейк.
Лекарите в близката болница веднага установяват, че става дума за счупен шиен прешлен. За щастие, костта не е засегнала нерв, но през следващите седмици Блейк е принуден да седи абсолютно неподвижно и да се придвижва с инвалидна количка, за да не се стигне до много по-сериозно увреждане. Американецът прекарва цялото си свободно време, играейки покер онлайн и гледайки телевизия. Когато започва да се възстановява, докторите му позволяват да кара велоергометър, но 20-минутните тренировки го изморяват неимоверно. Към този момент изглежда съмнително дали 24-годишният атлет ще може някога отново да играе тенис, какво остава да го прави професионално.
Междувременно, бащата на Джеймс – Томас Блейк – страда от рак на стомаха, последен стадий и му остават броени седмици живот.
„В някакво отношение, този инцидент в Рим бе и благословия за мен“ – заявява Джеймс. – „Ако не се бе случил, щях да бъда някъде по света на поредния турнир. Баща ми никога нямаше да ми признае колко се е влошило състоянието му, защото той просто бе такъв човек. А по този начин успях да прекарам последните 6 седмици от живота му с него. Припомняхме си случки от времената, когато бях дете, говорихме много. Накрая, когато той се измори, просто ме слушаше.
“Като доказателство, че една беда никога не идва сама, Блейк бива сполетян и от вирусно заболяване, което временно парализира половината му лице.
„Бях изключително зловещ на външен вид с кривата си усмивка. Тогава разбрах и кои са истинските ми приятели – тези, които ми заявяваха смело, че изглеждам ужасно. Реших да се смея на цялата случка, а не да се самосъжалявам. Преди обръщах много внимание на косата си и външния си вид, но вече се бях убедил, че това не е чак толкова важно.
“Противно на очакванията, Блейк прави ударно завръщане през сезон 2005. В Синсинати изтегля непобедимия по това време Роджър Федерер в първи кръг, но мачът е много близък и Блейк отстъпва с достойното 7-6 7-5, с което загатва за формата си.
На US Open Джеймс е неудържим и разпарчетосва противниците си един след друг. Може би най-после Блейк осъзнава, че има и по-важни неща от кариерата му на професионален тенисист и за първи път успява да играе напълно освободено.
„Преди моята кариера бе всичко за мен и не си представях какво бих правил, ако тя ми бъде отнета. Но ето, че бях на косъм от преждевременно пенсиониране, а нямах усещането, че няма да се справя. Мислех си, че ще умра, ако нещо се случи с някой от родителите ми, но преодолях и този тест. Лесно е да си кажеш „защо точно на мен“, когато те сполети нещастие, но човек трябва да си задава същия въпрос и когато му се случват хубави неща.
“Руседски, Андреев, Надал, Робредо са само колчета по пътя на развихрилия се американец. Преди броени месеци той не е в състояние да ходи, а ето че вече е най-бързият тенисист в тура и буквално лети по хард корта. Срещу Надал, който вече е №2 в света и шампион на Ролан Гарос, завършва третия сет с изумителен смаш с отскок, с което напомня за славните времена на Пийт Сампрас.
Четвъртфиналът срещу Агаси е очакван с огромен интерес – сблъсък между двама американци в нощната сесия на „Артър Аш“ винаги е повод за вълнение за публиката. Особено когато единият е жива легенда, а другият е родом от Ню Йорк и се завръща като истински герой. На всичкото отгоре, към онзи момент е гарантирано, че единият финалист ще е представител на Щатите, тъй като в полуфиналите в тази част на схемата място вече си е осигурил Роби Джинепри – същият този Джинепри, срещу когото Блейк играе тренировъчен мач в Рим преди да се случи инцидента.
Мачът е феноменален и завършва с победа на Агаси в епичен тайбрек в петия сет. Легендарният Андре описва този успех в биографичната си книга “Открито” като двубоя, с който се гордее най-много и под който би оставил подписа си; като най-великото произведение на един художник.Вместо да се пенсионира, Блейк продължава да бъде едно от страшилищата на северноамерикански твърди кортове и през следващите сезони, а през 2006 дори завършва под номер 4 в света!
Марк Филипусис
Един от най-брутално удрящите таланти през 90-те години и началото на този век. Марк Филипусис изгрява на сцената, когато като тийнейджър сразява Пийт Сампрас с 3-0 сета на Australian Open. Свистящият му сервис му достига до чудовищните 142 мили в час, а ударите му от задна линия са разгромяващи.
Само 4 години, след като става професионалист, Филипусис вече е на финал на US Open. В изцяло австралийска афера, Марк отстъпва на Пат Рафтър, но бъдещето пред него изглежда бляскаво.
Тогава започват безкрайните проблеми на Филипусис с контузии. През 1999 австралиецът води със сет на Пийт Сампрас в четвъртфинала им на Уимбълдън и изглежда най-после ще сложи точка на царството на Пийт в Лондон. До началото на втория сет, когато лявото му коляно изпращява. Присъдата е възможно най-тежка – операция. Сампрас откровено заявява, че е “избегнал куршум”.
Противно на очакванията, Филипусис завършва годината с триумф за страната си в Купа “Дейвис” срещу Франция, въпреки че финалът е на клей – неговата най-омразна настилка. Следващите сезони обаче не са никак позитивни за Марк – налагат се три нови операции, които да “сглобят” разрушеното му коляно.
През 2003 Филипусис взима превратно за кариерата си решение – повече няма да бъде “хлапето, което пилее таланта си”, както го описва Андре Агаси. Марк замества бързите коли и късните нощи със сърфа и се отдава изцяло на тениса.
На любимия си Уимбълдън австралиецът изглежда възроден. 46 аса са достатъчни за велика победа срещу Агаси. Следва обрат от 0-2 сета срещу двуметровия Александър Поп от Германия и “мастърклас” срещу Себастиен Грожан в полуфиналите.
Във финала Филипусис се сблъсква с Роджър Федерер, който е жаден за първа титла от Големия Шлем. Силите на Марк стигат само за почетна загуба, но краят на годината е триумфален – нова Купа “Дейвис”, като отново той играе в решителната среща. Триумфът е постигнат не къде да е, а на “Род Лейвър Арена” – там, където Филипусис бе сразил Сампрас осем години по-рано.
Въпреки че Марк така и не достига до “Мейджър” титлата, която талантът му заслужава, завръщането му след жестоките контузии със сигурност остава в спомените на феновете. А вероятно послужи и като вдъхновение за личности като Хуан Мартин дел Потро, преминал по сходен път години по-късно.
Борис Стрижлев, TennisKafe.com
