Те са властелини на турнирите от Големия шлем. Отделиха си автономна област в тениса, за чиито граници през годините малцина тенисисти получиха печати в паспортите си. Роджър Федерер, Рафаел Надал и Новак Джокович – тройката, срещу която всеки знае колко минимални шансове има. Легендите, които счупиха безброй рекорди. TennisKafe.com дава старт на рубриката „Властелините на Големия шлем“, в която ще ви върне на най-добрите „мейджър“ представяния на всеки от Федерер, Надал и Джокович на всяко от състезанията от Шлема. А като бонус ще ви припомним и някои паметни представяния на още емблематични фигури от любимата ни игра.
2009 беше особена година. За първи път от цяла вечност започнахме сезон, в който Федерер не бе номер 1 в света – свален от трона от Рафа Надал година по-рано. 2009 бе и годината, в която осъществих една своя отколешна мечта – да посетя на живо турнир от Големия шлем!
Както обикновено, сезонът на клей бе доминиран от Надал. Рафа спечели 2 от 3-те Мастърса, като загубата му от Федерер в Мадрид бе обяснена с натрупалата се умора. Очакванията бяха за безпрецедентна пета поредна титла за Матадора в Париж, а мечтата на Федерер за триумф на Ролан Гарос щеше да бъде отложена… отново.
Припомням, че въпреки тоталната си доминация през периода 2004-2007, във витрината на Маестрото липсваше именно Купата на мускетарите – спиран най-често от Рафа и веднъж от Гуга Куертен. Подобно на своите идоли Сампрас, Едберг и Бекер, швейцарецът не можеше да намери решение на ребуса “Ролан Гарос”, въпреки безспорната си класа на червено.
Пристигнах в Париж, за да гледам втория и третия кръг от надпреварата. Когато си във френската столица, няма как да не разбереш, че се провежда Ролан Гарос. Еуфорията в града се усеща, туристите са навсякъде, а от всяка плазма дават репортажи от турнира.
Още в хотела успях да хвана късния мач от третия ден на “Филип Шатрие” – Марат Сафин “надмина” себе си и успя да загуби от играещия с „уайлд кард“ французин Жослен Уана, който сякаш бе на не повече от 14 години. В края на сезона руснакът взе логичното решение да се откаже от тениса.
На следващия ден стана време да посетя комплекса. За хората, които не са посещавали тенис турнир от такова равнище, мога да уверя, че изживяването наистина е неописуемо. Освен огромните стадиони, от които лъха на история с давност над един век, съоръжението е буквално осеяно с кафенета, ресторанти и всевъзможни магазини. Имах чувството, че огромна част от посетителите са дошли просто за да хапнат и пийнат под приятното пролетно слънце и нямат никакво намерение да наблюдават тенис.
Спомням си добре, че гледах мача на Федерер с аржентинеца Хосе Акасусо – тенисист, който няколко години преди това бе взел скалпа на Анди Родик. В техниката и движението по корта на Роджър се усещаше лекота, която сякаш не присъстваше при никой друг. Въпреки това, швейцарецът игра меко казано ужасно, а форхендът му сякаш намираше по-често мрежата отколкото полето. Личеше си, че напрежението върху Маестрото е огромно, но след безумен “чоук” на Акасусо, който освен всичко останало изпусна аванс от 5-1 в един от сетовете, Федерер се справи в 4 тежки сета. Ще запомня мача и със седящия до мен възрастен французин, чиято плетена торбичка хвърляше мирис на сирене в радиус от поне 5 метра.
Ден по-късно Рафа проведе истинска наказателна акция срещу бившия номер едно Лейтън Хюит. Австралиецът се бори и като цяло игра добре, но бруталният топ спин на Надал му подпечата лесния успех. Както обикновено. Техниката на испанеца при форхенд е особено неортодоксална, като човек често има чувството, че движението (т.нар. “камшик”) ще завърши някъде в челото му.
Към онзи момент изглеждаше невъзможно да се случи нещо различно от нова титла на Рафа. След като кацнах обратно в София, видях с учудване, че друг от големите фаворити, Новак Джокович, е отпаднал в последователни сетове от Филип Колшрайбер. Изглеждаше, че турнирът ще завърши протоколно и в нов финал между двамата големи, Рафа отново ще вземе своето.
Тогава обаче се случи невероятното. Времето в Париж се развали и ефективността на лифта на Надал се понижи значително. Следващият му съперник, Робин Сьодерлинг, бе загубил от Рафа с 1-6 0-6 само броени седмици по-рано в Рим.
Все пак бе добре известно, че шведът не храни топли чувства към Надал и играе с особено озлобление срещу него, което бе демонстрирано в епичния им мач от Уимбълдън ’07. Дори в Рим, Сьодерлинг излезе готов на всичко, като в почти всеки гейм достигаше до геймбол/брейкбол или поне до дюс, но някак загуби 12 от 13-те гейма…
Коефициентът за победа на Надал бе 1.01 преди срещата. Сьодерлинг до този момент не бе постигал нищо специално в турнирите от Големия Шлем и бе известен главно с това, че пилее безспорния си талант Дикторът нескопосано го представи като “специалист на килим” (настилка, която вече бе на практика премахната от тура)?!
Първият сет бе взривен – 6-2 за пълния аутсайдер в мача! Все пак феновете на Надал, включително мои близки приятели, бяха категорични: “Само сервисът спасява шведа, много скоро идва неизбежното!”
Оказа се, че това е съвсем не е така. Двамата се захапаха и вървяха гейм за гейм. Спомням си, че Рафа бе навъсен и играеше без настроение. Впоследствие се появи информация, че родителите на Надал са обявили предстоящ развод, както и че Рафа може би е контузен. Без значение от причината, през цялата среща ударите на испанеца падаха късо и близо до Т-то, а Сьодерлинг нижеше громящи уинъри и от форхенд, и от бекхенд.
“Най-после намерихме човекът, способен да спре Рафа. И все още трябва да спечели цял сет”, заявиха коментаторите на американската NBC, след като с чудовищни удари от дъното на корта шведът безпардонно грабна третия сет.
Краят на четвъртия сет бе влудяващ, нов тайбрек (общо втори в мача), в който Сьодерлинг издържа на натиска, поведе с 6-1 и след сгрешено форхенд воле на Рафа, най-голямата бомба (може би) в историята на тениса бе факт. Първа загуба за Надал на Ролан Гарос в неговия живот след 28 победи. Френската публика, която никога не е хранила топли чувства към Рафа, скандираше “Робин, Робин”.
Така се озовахме в крайно любопитна ситуация. Надал и Джокович бяха аут. Мъри все още не се бе научил да играе на клей. Федерер изглеждаше меко казано уязвим, а напрежението да стигне до триумфа сега, когато Рафа не бе на пътя му, бе огромно.
Още в следващия кръг нервността на Роджър бе видима. Съперник бе добрият му приятел Томи Хаас, когото Федерер биеше под път и над път. Този път обаче бе по-различно.
До 6-6 в първия сет Хаас не спечели НИТО ЕДНА точка на сервис на Маестрото, но в тайбрека логиката отсъстваше и Томи нанесе първия удар. Федерер пак трябваше да догонва.
Във втория сет картината не бе по-различна – 7-5 за Хаас, а грешките на Федерер се мултиплицираха. Нищо не се получаваше в играта на Маестрото, като форхендът му отново си беше взел почивен ден.
Немислимото изглеждаше все по-близко, когато Хаас достигна до скрит мачбол в третия сет. Спомням си добре този отрязък от време, точно преди Федерер да бие сервис. Публиката бе замлъкнала напълно, на корт “Филип Шатрие” бе настанало гробно мълчание. Истински миг от вечността.
И тогава Федерер изигра може би най-смелия удар в кариерата си. Като безумец реши да се измести за форхенд и да търси уинър. Да разчита на любимия си удар, въпреки че в този ден го бе предал безброй пъти. Прицели се в страничната линия и я намери. Взе сервис гейма. Оттам нататък главата на Хаас си беше “отишла”. Един от марковите обрати на Федерер бе факт, а надеждата на милиони фенове остана жива.
Следваше четвъртфинал с местния любимец Гаел Монфис. На хартия този мач изглеждаше по-труден от предишния с Хаас – Монфис бе в отлична форма, имаше подкрепата на публиката, а от дъното на корта почти не допускаше непредизвикани грешки, което можеше да се окаже печелившо срещу непостоянната игра на швейцареца.
Бързо обаче стана ясно, че французинът е меко казано пренавит за срещата. След множество нервни отигравания и удари с рамката, първият сет стигна до тайбрек. Този път Маестрото не повтори грешката от епоса с Хаас и въпреки че му се наложи да отразява сетбол, взе така жадувания аванс с мощно “Allez” и типичния поглед със сбърчени вежди.
До края Монфис продължаваше да се осланя изцяло на емоциите си, а не на главата и разума – настроенията му непрекъснато се люшкаха от едната крайност до другата. Бурна радост след спечелена точка и дълбоко разочарование след грешка. Публиката също бе изненадващо неутрална и сякаш не подкрепи достатъчно своя сънародник. Може би, защото срещу него бе именно Роджър.
Титлата за Маестрото вече изглеждаше сигурна, нали? Мъри също отпадна. Компания на Роджър в полуфиналите правеха Дел Потро, Фернандо Гонсалес и Сьодерлинг – все играчи, които не бяха записали дори една победа срещу него. Само няколко месеца по-рано, в Мелбърн, Дел Потро бе инкасирал два сета на нула срещу великия си опонент.
Този луд Ролан Гарос ’09 обаче отново доказа, че в спорта всичко е възможно. 20-годишният гигант от Тандил бе израснал неимоверно за кратките месеци от предишната им среща. Като хладнокръвен ветеран Дел Потро безжалостно надстрелваше Федерер с мощните си сервиси и форхенди в първите три сета. Единственият шанс на Маестрото, както често се случва в цялата му кариера – бе да изчака тайбрека. В дългия гейм швейцарецът отново се прояви като Германия на дузпи, ръката на опонента му трепна един път повече и това бе достатъчно. След около 2 часа игра изоставането бе “само” 1-2 сета.
В четвъртия сет физическите сили сякаш бяха на изчерпване, Дел Петро се движеше тежко и за първи път от старта на срещата гледаше начумерено и неразбиращо. Та нали всичко вървеше толкова добре до този момент, какво, за Бога, се обърка? Във вихрено темпо Роджър затвори частта с 6-1 и вече нямаше какво да го отдели от финала и безсмъртието, нали?
Отново “plot twist”. В типичния си стил Дел Потро се възроди като феникс в петия сет. Финалната част бе като микрокосмос на целия турнир за Федерер. Разменени пробиви, изпуснати шансове, влудяващи уинъри и необясними грешки. В един момент Роджър приличаше не на себе си, а на Рафа – гонейки и връщайки топовните удари на Хуан Мартин някъде около рекламните пана.
Въпреки че направи рибрейк и че се върна от изоставане 0-40 при 3-4 гейма, една двойна грешка се оказа фатална за аржентинеца. Ръкостискането на мрежата бе между приятели, двамата приличаха на боксьори, оставили всичко на ринга и изпитващи безкрайно уважение един към друг. Вече никой не си позволяваше да се съмнява в потенциала на Дел Потро, като това бе доказано нагледно само три месеца по-късно на US Open.
Съперник във финала бе Робин Сьодерлинг. За разлика от други тенисисти, които обикновено губят, след като хвърлят голямата бомба, шведът бе доказал стойността си с победи над Давиденко и Гонсалес и класиране за финалния двубой. Можеше ли обаче да направи нещо срещу най-неудобния си съперник в тура? Та Робин бе загубил всичките си 10 изиграни мача срещу бившия номер едно, борещ се място във вечността.
Отговорът – не. Въпреки че играеше за титла №14 от Големия Шлем, с което щеше да изравни рекорда на Пийт Сампрас, Федерер отдавна бе свикнал да играе всяка неделя пред пълни трибуни, докато Сьодерлинг бе скован от напрежението.
Първият сет си отиде за отрицателно време – 6-1 за гения от Базел. Във втория пороят се усили, но французите не искаха да спрат устрема на Роджър. За капак, Федерер бе “нападнат” от човек от публиката, нахлул на корта. Охраната реагира бавно, а всички си припомниха с ужас случая “Моника Селеш”. В крайна сметка човекът се оказа привърженик на Роджър и не се опита да го нарани, а само да постави някакво знаме върху главата му.
Нямаше как финалът да мине без тайбрек – дългият гейм се бе оказал ключов за Маестрото през целия турнир с 4 спечелени от общо 5 изиграни. С нова порция божествено сервиране и 7-1 точки мечтата бе само на една ръка разстояние.
Сьодерлинг, вече останал без сили след маратоните с Надал и Гонсалес, нямаше как да се противопостави в третия сет. С един последен точен сервис Федерер попълни колекцията си от “Мейджър” титли и изравни Сампрас. Само няколко седмици по-късно го надмина, след незабравимия финал на Уимбълдън с Анди Родик.
За Сьодерлинг остана утехата, че година по-късно взе своя реванш срещу Маестрото на същия този турнир и парафразира емблематичната реплика на Витус Герулайтис – “Никой не може да ме победи 12 пъти поред и да се измъкне безнаказано!” Както и че бе участник във финала на може би най-важния, паметен и луд Ролан Гарос – ако не в историята, то поне за Роджър Федерер!
Борис Стрижлев, TennisKafe.com
