Умишлено изчаках да утихнат емоциите непосредствено след финала на тазгодишното Открито първенство на САЩ, където Новак Джокович завоюва своята 3-та титла от “Флашинг Медоус” и общо 14-та в турнири от Големия Шлем. По този начин сърбинът изравни Пийт Сампрас във вечната класация и отново се върна в битката с Федерер и Надал за първото място.
Финалът бе интригуващ и висококачествен, но за нещастие на неутралните фенове завърши в 3 сета и не оправда предварителните очаквания за драма. Всъщност, след четвъртфиналната фаза всички мачове при мъжете бяха еднопосочни, а полуфиналът между Надал и Дел Потро дори завърши преждевременно.
Кои бяха ключовите фактори за успеха на Джокович и защо Дел Потро този път не успя да направи финала зрелище – нещо, което е правил многократно в двубои срещу всеки от Голямата четворка в миналото? Ето кои според нас бяха акцентите от спортно-техническа гледна точка.
1. Нивото на ретур на Джокович – всеизвестно е, че бившият номер едно притежава може би най-качествения ретур в тура. Едва ли някой обаче е очаквал Джокович с такава лекота да връща първите сервиси на Кулата от Тандил, въпреки че скоростта на топката често бе над 200 километра в час. Дел Потро вкарваше около 80 % от първите си начални удари в един момент от мача и въпреки това почти не спечели евтини точки и бе принуден непрекъснато да разиграва от дъното на корта. Нещо повече, ретурите на Новак често пъти бяха и изключително дълбоки и попадащи близо до линиите, което му позволяваше да влезе в напълно равностойно положение в разиграването или дори да получи лек превес.
Изненадах се, че Дел Потро така и не се опита да разнообрази играта си с повече кик и слайс сервиси. През целия мач аржентинецът залагаше почти изцяло на плоския начален удар, насочен към бекхенда на своя опонент. Единствената промяна, която Дел Потро направи, бе да започва да насочва повече топки към тялото на Джокович. Това имаше известен ефект, но само временно.
2. Дисбалансът между форхенда и бекхенда на Дел Потро – факт е, че бекхендът на Дел Потро много се подобри през последните 12 месеца. Когато се завърна след последната операция на лявата китка, аржентинецът използваше почти изцяло слайс и подсичаше топката, колкото да остане в разиграването.
Сега Дел Потро все по-смело отиграва топката с две ръце и ударът не представлява слабост. Проблемът е, че има прекалено голям дисбаланс между форхенда и бекхенда на световния номер 4. При обратния си удар той удря топката плоско и отнема от скоростта на топката, за да не натоварва китката си, а и за да подсигури удара. Уинърите, които записа Дел Потро от бекхенд във финала, бяха най-често след контра пиета, когато Джокович бе хващан в крачка, или след изстрели по правата – когато Новак очакваше поредния кроскорт бекхенд и покриваше тази половина от корта.
Главният недостатък на това е, че форхендът на аржентинеца бива поставян под допълнително напрежение. Когато Дел Потро види, че топката попада на любимия му удар, сякаш желанието му да я завърши или да си извоюва решително предимство в разиграването е прекалено голямо, тъй като не иска отново да бъде натиснат на бекхенд при следващия удар на противника. Това води и до често пресилване на форхенда и повече непредизвикани грешки от тази страна.
Ще дам за пример тайбрекът на втория сет, когато всъщност бе решен и целият мач. Дел Потро водеше с 3-1 точки и на три пъти получи удобни форхенди за завършване, но прекали със силата и сбърка фатално. Това позволи на Джокович да направи обрат и да вземе решаващо предимство във финала.
3. Психическата устойчивост на сърбина – въпреки всичко написано, Дел Потро спокойно можеше да завърше мача, ако бе взел някоя важна точка повече. Нека напомня, че през 2009 г. той отново бе в подобна позиция във финала си срещу Федерер, но се завърна във втория сет и го измъкна в тайбрек, което промени целият мач – преди това всички знаци сочеха към рутинна победа с 3-0 за Маестрото.
Този път обаче, въпреки бурната подкрепа на аржентинските футболни фенове по трибуните, Джокович издържа на натиска и затръшна вратата пред носа на Дел Потро. Първият важен момент бе при 4-3 гейма във втория сет, когато Кулата от Тандил тъкмо бе върнал пробива и бе в абсолютния си вихър, нижейки уинър след уинър. Атмосферата на корта бе изключително враждебна спрямо бившия номер едно, но той спечели монументален 20-минутен гейм на собствен сервис, в който Дел Потро имаше и три скрити сетбола.
Оттам се стигна до тайбрека, където Джокович изостана с 1-3 точки, но отново демонстрира изключителната си защита и накара Дел Потро да играе още и още допълнителни удари, докато не се стигне до пропуски.
Заслужава си да се акцентира и върху играта на мрежата на сърбина. Аз лично се сещам само за две точки, които Джокович загуби там – веднъж бе хванат в крачка и разминат след неразчетено излизане, а при втория случай сбърка много трудно деми воле от бекхенд. През останалото време бе перфектен и се справи с всички смашове, които му се наложи да изиграе – независимо дали от въздуха или по отскочила топка.
Настилката тази година бе изключително бавна, което несъмнено също бе от полза за стила на игра на Джокович. Влагата под затворения покрив отново бе голяма и често пъти играта беше спирана, за да се забършат малките локви по корта. Самите организатори признаха, че са забавили настилката заради оплаквания предимно от дамите преди година.
Наистина е странно, че по подобен начин се промениха характеристиките на настилките през последните години. Бяхме свикнали Уимбълдън и US Open да са “по-бързите” турнири, докато в Мелбърн и Париж условията бяха значително по-бавни. Сега настилката в Ню Йорк прилича на клей, докато на Australian Open скоростта се забърза значително и това бе ключово за титлите на Федерер през последните две години.
Няколко думи и за позициите на Джокович във вечната класация по титли от Големия Шлем. Ноле вече е с 14, също колкото и легендата Пийт Сампрас. Американецът обаче така и не спечели Ролан Гарос, докато Джокович притежава пълния комплект. Може ли сърбинът да настигне Федерер, който е с 20?
Сампрас позира с последната титла от Големия Шлем, която спечели в кариерата си – US Open 2002.
На пръв поглед това е малко вероятно, защото 7 титли са страшно много като бройка. Това са почти толкова, колкото спечели Андре Агаси за цялата си кариера. И то при положение, че Федерер и Надал не добавят още трофеи. От друга страна, самият Агаси подчерта, че Джокович изглежда като тенисист на 25-26 години, а не на състезател, прехвърлил 30-те. Освен това, лекотата, с която сърбинът стигна до титлата в Ню Йорк, бе впечатляваща – реално, той бе затруднен единствено в първите два кръга, когато условията за игра бяха ужасяващи заради високите температури и непоносимата влажност. След това единственият по-оспорван сет с участието на Джокович бе вторият срещу Дел Потро.
Ако младите състезатели продължават да се задоволяват с остатъците и не направят следващата крачка в турнирите от Големия Шлем, доминацията на това трио със сигурност ще продължи, а с това и шансовете за нови размествания във вечната класация. Едно е сигурно – очакват ни крайно любопитни години в мъжкия тенис!
Борис Стрижлев, TennisKafe.com
