Живеем в ерата на Голямата тройка, но властелините от миналото остават завинаги в историята на играта. За тях се носят митове и легенди, зараждат се яростни съперничества, епохите се преплитат една в друга и ни карат все по-често да превъртаме лентата назад, за да се докоснем до тяхната магия. След като TennisKafe.com ви представи рубриката „Властелините на Големия шлем“, е ред да започнем поредицата „Легендите от миналото“. В нея ще ви връщаме най-вече в миналия век, за да си спомним някои от най-големите съперничества, исторически събития и истории.
Всеки фен на тениса е „закърмен“ с историята от легендарния финал на Уимбълдън през 1980 г. Бьорн Борг срещу Джон Макенроу. Ледът срещу огъня. Определян като един от най-великите сблъсъци за всички времена, двубоят между шведа и американеца, спечелен от Борг в пет сета, оставя в сянка това, което се случва в частта от схемата при дамите. Малцина знаят, че само ден преди митичната среща при мъжете, трофеят Venus Rosewater Dish за първи път в „Откритата ера“ е вдигнат от жена, която се е завърнала след раждане.
Още в първите години на 20 век британката Доротея Чембърс печели титлата като майка, но цяло поколение след това Ивон Гулагонг Коули завинаги ще запише името си в историята.
Тя не е една от бляскавите фигури в учебниците за тенис. За нея никога не се говори така, както за сънародницата ѝ Маргарет Корт, Щефи Граф, Мартина Навратилова, Крис Евърт или Серина Уилямс. Свикнали сме да чуваме името ѝ покрай постиженията на Ашли Барти, тъй като често Ивон е последната австралийка, постигнала еди-кой си рекорд. Историята ѝ не e от най-вълнуващите, но лекотата, с която постига успехите си, е впечатляваща. Заради тях Австралия продължава да бъде сила сред дамите в края на кариерата на Корт, както и в света на тениса изобщо, след като Рой Емерсън и Род Лейвър са го завладели.
Ивон Гулагонг не е родена в кралско семейство и не е играла със златна ракета. Всъщност, тя се ражда на 31 юли 1951 в аборигенско семейство в Грифит, Нов Южен Уелс. Австралийката расте в малкото градче Барелан с още седем братя и сестри. Те се помещават в едноетажна сграда с мръсни подове и без електричество. Нейното семейство е единственото с аборигенски корени в града и Гулагонг се изправя пред предразсъдъците на останалите. По принцип австралийската полиция по това време насилствено отнема децата на коренното население от семействата им и ги мести в лагери, където ги обучава, за да ги интегрира по-късно в обществото.
„Всеки път, когато идваше бляскава кола, майка ми сигурно се е тревожела, че са богатите хора, които идват да отнемат децата ѝ. Нямахме идея, мислехме, че тези хора са там, за да ни вземат“, разкрива австралийката години след това.
Но светът на спорта мнозина пъти е ставал свидетел на хора с трудно детство, които пробиват и се превръщат в звезди. Може би това е единственият им изход от мизерията.
Първата ракета на Ивон е направена от кошница от плодове и малкото момиче изстрелва топката срещу всяка равна повърхност, която зърне – стени, под, таван. Един ден президентът на местния тенис клуб Бил Курцман забелязва как малката Гулагонг Коули се е надвесила на мрежата, и я кани да поиграе. Австралийката се влюбва в тениса от пръв поглед.
Талантът на Ивон е изключителен. Забелязан е чак в Сидни, където Коули заминава да се запише за обучение в гимназия, тренирайки междувременно любимия си спорт. Измъква се от дупката и останалото е история.
Едва на 19-годишна възраст Гулагонг играе първия си финал на турнир от Големия шлем. Не е изненада, че набиращата скорост австралийка се възхищава на идола си Маргарет Корт, но в битката за титлата на Australian Open тя все още няма нужните аргументи срещу доминатора сред жените – обрат до 2-6 7-6 7-5 за по-опитната тенисистка. Това обаче не е разочарование, а ясен знак за бъдещето на Коули.
Само няколко месеца по-късно третата поставена на Ролан Гарос вдига над главата си първа титла от Шлема. Ивон побеждава сънародницата си Хелън Гърли с 6-3 7-5, но истинското щастие идва малко след това – Гулагонг е „световен шампион по тенис“. Уимбълдън 1971 е знаков. С лекота и изящество австралийката взема отмъщение от Корт – след 6-4 6-1 на финала пада на колене и знае само едно – това ще бъде нейният турнир.
Още през 1970 тя записва дебюта си на „свещената трева“. „Спомням си партито с коктейли вечерта преди началото на Уимбълдън. Директорът на Dunlop ме изведе на корта, където нямаше дори мрежа. Просто пълна тишина. Казах си: „Уау. Тук съм. Мечтата ми се сбъдна, наистина съм тук“.
„Да победя Маргарет Корт… Бях на върха на света, след като спечелих“, спомня си Коули за финала през 1971 г. Преди това тя се нуждае от най-добрата си игра срещу Били Джийн Кинг и я намира – 6-4 6-4 на полуфинала. А година по-късно пред Ивон стои възможността да защити отличието, но Кинг този път е убедителна и взима реванш след 6-3 6-3.
Оттам насетне Гулагонг се превръща в истинска стихия. Трите поредни загубени финала на домашния „мейджър“ нямат никакво знчение – Ивон печели титлата четири последователни пъти в периода 1974-1977. Австралийците са във възторг и бурно подкрепят своята нова звезда, която обаче претърпява още две поражения на финала на Уимбълдън след онази загуба от Кинг. През 1975 печели само гейм срещу американката, а година след това Крис Евърт я побеждава с 8-6 в решителния трети сет.
Австралийката впечатлява с успех на финалите на WTA през 1974, а трофея си дублира две години след това, когато разбира, че е бременна. Това се превръща в последния ѝ пълен сезон в Тура. Гулагонг осъзнава, че няма как да издържи на напрежението и до края на кариерата си участва в много демонстративни надпревари, като междувременно залага на най-важните и най-големите събития.
След като Ивон ражда, се завръща отново на корта през 1978 и стига до №3 в света, когато отново трябва да спре. Контузия в глезена не ѝ позволява да покаже най-доброто от себе си и поредната година от календара на Гулагонг остава зачеркната. Травмата дори създава опасения, че Коули няма да може да играе отново професионален тенис, но през май ’79 австралийката отново е на корта, готова за успехи. Печели четири турнира и се завръща под №4 в света. Следва още един период на тежки контузии, който я вади за шест месеца.
Влакчето на ужасите обаче се превръща в приказка. Ивон пак е на „свещената трева“ през 1980 и вдига титлата за втори път. Формата е временна, но класата – вечна.
Австралийката побеждава на финала Евърт с 6-1 7-6(4), а паузата от девет години между първата ѝ титла на Уимбълдън и тази, която ще се окаже последна, е най-големият интервал в историята при дамите. Само Бил Тилдън при мъжете е регистрирал подобно постижение.
„След като победих Маргарет Корт на Уимбълдън 1971, научих, че е била бременна и си помислих: „Ето защо игра толкова лошо“, спомня си Гулагонг. „Разбира се, и аз бях бременна през 1980 и бях толкова развълнувана да спечеля отново“. Да, точно така. Коули носи в утробата си своето второ дете – Морган се ражда през следващата година, а скоро, през 1983, кариерата на великата австралийка окончателно приключва.
„Гулагонг беше грациозна, почти поетична в това колко красиво провеждаше играта. Феновете на тениса не се възхищаваха само на леките ѝ движения, извършвани без усилия, но и опонентките ѝ можеха да се подведат по балета, който се вихреше от другата страна на мрежата“, изказва суперлативите си Маргарет Корт. А Мартина Навратилова споделя мнението ѝ: „Беше състезателка, която играеше толкова красиво“.
Цялата тази лекота ѝ помогна да изгради една от най-впечатляващите тенис визитки на своето време. Бореше се за титлата в 26 „мейджър“ финала, 18 от които на сингъл. Спечели 7 трофея от Големия шлем поединично – не успя да стигне само до отличието на US Open, където загуби четири последователни финала. Пет пъти стана шампионка на двойки и веднъж – на смесени двойки. Успеваемостта ѝ при победите на сингъл е наистина впечатляваща – 704 срещу едва 165 загуби, или 81%. Към това добавяме общо 86 титли на сингъл в „Откритата ера“ и достигане до върха на ранглистата. Това се случва през 1976, макар и само в период от две седмици.
„Беше като пантера в сравнение с мен“, казва Били Джийн Кинг, след като губи от Коули на полуфиналите на Virginia Slims Championship през 1974 в Лос Анджелис. „Беше по-подвижна и игра красиво. Започнах да я гледам и после изведнъж осъзнах, че трябваше да удрям топката“.
Да, историята на Коули не е от най-впечатляващите, но австралийката остава една от големите легенди при дамите. Тя е поредният пример, че талантът няма граници, а в комбинация с мотивацията и вдъхновението се превръща в силно оръжие.
„Бях на девет години и мечтаех да спечеля Уимбълдън“, разказва Гулагонг през 2007. „Четох онази история в комиксовите списания Princess Magazine за младо момиче, което е открито, тренирано и отведено на място, наречено Уимбълдън. Там тя играла на магическия централен корт и накрая спечелила. Всеки път, когато удрях топката срещу стената, си представях, че съм там. Всеки път, когато лягах да спя, сънувах, че играя на онзи магически корт“.
Както често се случва в света на спорта, мечтите се сбъдват, ако знаеш как да ги преследваш.
Димитър Радев, TennisKafe.com
