Себастиен Дюран e един от най-добрите фитнес треньори в света на тениса. По принцип не обича да говори много, но когато го прави, винаги е интересно. Той е в щаба на Григор Димитров вече повече от 10 години и постоянно иска да се подобрява във всяка една сфера, за да му помага.
Французинът участва в епизод №40 на The Functional Tennis Podcast преди няколко месеца и говори по много актуални теми, а също така за своята собствена тенис история. Как е решил да стане треньор, а не играч, защо Патрик Муратоглу му се е обадил, за да го покани в академията си, и кои играчи е тренирал в ранните етапи на своята кариера? Отговорите на тези въпроси ще намерите в първа част от разговора, който TennisKafe.com ви представя. А скоро очаквайте и втора, в която Дюран разкрива повече подробности около работата си с Димитров:
Може да прочетете интервюто на друг от треньорите на Григор – Кейси Кордиал, в The Functional Tennis Podcast ТУК и ТУК.
Игра ли тенис като дете?
Да. Започнах да играя на 4 години. Мисля, че започнах като всички останали деца. Родителите ми играха тенис и аз имах топки, затова започнах да ги удрям. Дадоха ми ракета и ми казаха да правя каквото си пожелая с нея. Тогава намерих една стена и тя стана най-добрият ми приятел. Започнах да удрям топки към нея. После започнах да играя тенис при треньори, на 8-9 години дойдоха и мачовете, състезанията. Родителите ми ме водеха на тренировки и турнири. Както всички деца – имах тенис плакати в стаята ми. Ходих да гледам Ролан Гарос. Бях много запален по тениса и със сигурност исках да стана професионалист.
Кой беше твоят любим играч?
Харесвах Иван Лендъл, но за мен най-добрият бе Томас Мустер. Много го харесвах заради участията му на Ролан Гарос, защото той играеше по начина, по който го правех и аз. Бях силен физически и удрях топката силно от основната линия. Помня още финала от 1993 между Джим Къриър и Серхи Бругера – беше невероятен момент за мен. За мен беше трудно да остана за всички часове в училище, защото исках да изгледам всички мачове на Ролан Гарос – от 11:00 ч. сутринта до 20-21 ч. вечерта.
Кога спря с тениса?
Когато бях на 13-14, бързо осъзнах, че нивото ми не е достатъчно добро, защото не бях сред топ състезателите във Франция в моята възрастова група. Не знам как точно се случи, но осъзнах, че не съм създаден за това. Казах си обаче, че искам да вляза в света на тениса и да съм част от професионалния тур, това исках да правя. Бях на 13 и си казах: „Добре, няма да съм тенисист, но ще съм треньор“. Родителите ми ме подкрепиха, това наистина беше моята цел. Исках да я постигна и започнах да чета много, купувах си много книги. Бях луд, не разбирах и дума от термините, свързани с физиология, но ми харесваше да чета за човешкото тяло, за мускулите.
Спомням си как тренирахме с един приятел на плажа и правехме различни упражнения – подскоци, спринтове. За мен беше естествен процес. Така че започнах да изучавам спорта в университета, а в същото време продължих да играя, за да поддържам ниво.
Играеш ли сега?
Малко. Сега обичам повече да тичам – най-вече на дълги разстояния. Проблемът за мен в тениса е, че когато отивах на турнир, знаех, че ще трябва да играя няколко мача подред. Веднъж направих серия от осем поредни победи – това са осем поредни дни, а накрая бях мъртъв. Всеки мускул ме болеше. Продължих да играя обаче, защото обичам спорта. Тенисът е моят живот.
Участваш ли в тренировките като спаринг партньор?
Понякога, дори и с Григор, играем 2 на 1 и аз споделям половината корт. Не играя много, защото след 10 минути всичко за мен приключва. Понякога заставам на основната линия и изпълнявам сервиси, като го карам да прави ретури. Това е важно – треньорът да остане близо до играча. Ако мога да му помагам по този начин, съм много щастлив. Случва се просто да събирам топките в количката, но съм щастлив да правя и това, защото мога да помагам.
Мисля, че това ми помага да разбирам играта по-добре. Защото никога не съм бил в ситуация да изляза на полуфинал или финал в турнир от Големия шлем, не знам какво е да си в това положение. Но знам какво е, когато трябва да играеш под напрежение, знам какво е да удряш форхенди и бекхенди. Да, моето ниво не беше професионално, но все пак имам познания за играта от това естество. И сега – по време на сесиите, знам как се работи по тези удари. Така че мога да помагам с тях, когато играчът или треньорът ме помолят.
Каква беше първата ти работа след университета?
Станах треньор, когато бях на 14-15 години. Защото бях в моя клуб и там нямаше достатъчно хора. В сряда се нуждаеха от допълнителна помощ и аз просто бях там, за да поема ръководството на няколко по-малки деца. Обичам да споделям своята страст към тениса. Затова ми беше много приятно да им помагам – да работим по форхенда например, да правим фитнес упражнения на корта.
След това – в университета, продължих с тази работа. Беше ми полезно и за да печеля допълнителни средства. По принцип студентите си намират някаква скучна работа, колкото да изкарват пари. За мен обаче това беше удоволствие. И аз все още не я определям като работа или като професия, с която да печеля средства. В университета имах по 8-10 часа на седмица, в които трябваше да съм треньор или фитнес треньор – и много ми харесваше.
В последната година от университета влязох във Френската федерация по тенис. Това беше към края на образованието ми. После дойдоха три години, които прекарах в един клуб като главен треньор. Там отговарях за състезанията, за работата с децата, за фитнеса. След това Патрик Муратоглу ми се обади да ме попита дали искам да отида в неговата академия и аз казах: „Да!“.
Откъде познаваше Патрик?
Познавах го заради академията, която отвори в Париж. Играчите под негово ръководство започваха да трупат успехи. Във Франция нямаше толкова много частни академии. Това беше началният стадий, в който те се зараждаха. Там беше Маркос Багдатис, Полин Парментие и Ирена Павлович също играеха при него. Така че имаше много добри състезатели и той търсеше млади треньори. Тогава бях на 22-23 години и бях пълен с мотивация. Бях готов да направя абсолютно всичко.
Изчетох хиляди книги, поглъщах цели статии и си казах – не искам да уча повече, просто искам да прекарвам цял ден на корта, да ходя на турнири с играчите. За мен това беше много добра възможност. Академията беше в Париж. Това беше първият шанс да се отделя от моите родители. Получих свобода и правех това, което исках. Патрик ми имаше доверие и ми помагаше още от самото начало, а за мен това беше много приятно.
Започнах да тренирам Себастиан Лави – едно момче от Нова Зеландия. Той беше на 11 години, но беше много добър в играта сервис-мрежа. Много съм щастлив и сега, когато се виждаме. Миналата година той искаше да отвори своя академия в Оукланд и когато ме попита дали искам да му помогна, ми отне една секунда, за да кажа: „Да, разбира се. Ще ти помогна“. За мен е много важно да споделя това, с което разполагам, да помогна, да внеса опит. Бях негов треньор, когато той бе на 11, после му станах фитнес треньор, а сега помагам за академията му. Страхотно е.
Спомням си и Сам Бари, той е страхотен човек. Той беше „чудовище“. Бях 10 години в академията и все още хората ме питат: „Помниш ли този, помниш ли онзи?“. Беше невероятно. Дори с Григор понякога си говорим за тези моменти от моето минало.
Какво беше за теб да тренираш толкова мотивирани деца с такива физически заложби? Може би това е правело работата ти по-лесна?
Да. Имаше състезание, защото това е индивидуален спорт и нямаше как да няма конкуренция. Но в същото време бяхме едно голямо семейство. Споделяхме много време заедно – в ресторанта, във фитнеса, на корта. Беше невероятно динамично за всички, които работеха там. Когато децата се връщаха в академията, казваха: „Връщаме се у дома“. Това не е този дом, в който отиваш при родителите си, но за тях беше дом. Всички още поддържаме контакт – дори много от тези хора да не са професионални състезатели. Треньорите си говорим един с друг, състезателите си общуват, физиотерапевтите.
Кой от младите играчи, които си тренирал в академията, беше най-здрав физически и най-добре подготвен?
Списъкът е дълъг. Със сигурност в него попадат Себастиан Лави, Ренцо Оливо, Сам Бари, Мартон Фучович, Маркос Багдатис, който беше №1 при младежите. Със сигурност и Григор е в списъка. При момичетата там е Анастасия Павлюченкова, която беше №1 при девойките, Лаура Робсън. Там бих поставил още Юлия Путинцева, Елиз Мертенс, Камила Джорджи, Сакия Викъри. Списъкът е дълъг, а? Мога да продължа и с още имена.
Кога реши да работиш на пълен работен ден с даден играч?
Когато започнах в академията, се занимавах и с тениса, и с фитнеса. После обаче говорих с Патрик и двамата стигнахме до извода, че съм по-навътре в нещата, що се отнася до фитнеса. Обичам тениса, но гледната ми точка беше базирана на фитнеса – не изцяло, но основно.
Точно тогава един от фитнес треньорите напусна академията и беше логично аз да остана при Патрик. Казах му: „Виж, искам да запазя мястото си. Харесва ми атмосферата. Искам да остана и да помагам“. Той ми отговори да премина само към фитнес тренировките на пълен работен ден и да видя как ще потръгнат нещата. Каза ми още, че когато искам да участвам в тенис тренировките, винаги мога да го правя.
В даден етап обаче фитнес отделът започна да се увеличава – с няколко физиотерапевти, със специалисти по храненето, с лекари, психолози. После дойдоха още фитнес треньори, така че се разраствахме все повече и повече. След това не можех да продължавам с тенис частта, тъй като също така пътувах с няколко състезатели като техен фитнес наставник. Оттогава насам се занимавам само с това.
Никога не съм искал да управлявам, да съм мениджър на хора в академията. Винаги гледах да бъда здраво стъпил на земята и да поддържам връзка с играчите. За мен това е най-важното в тази работата. Ако загубиш контакт с тях, това е голяма грешка. Харесваше ми също така да вкарвам нови треньори в работата, да споделям опита си с тях и да им помагам. Заедно организирахме програмата, срещите с тенис треньорите, правехме лагери в планината. Беше приятно и беше много естествен процес. Бях щастлив да правя точно това, защото го умеех.
Моята цел №1 беше подобряването на академията. Особено на ниво фитнес. Моята основна концентрация попадаше върху това да направя играчите по-добри.
Каква беше следващата стъпка в твоята кариера?
Когато академията се премести на юг, за мен беше малко сложно да оставя семейството си. Имах 10 прекрасни години там и не исках да ги жертвам. Но в онзи момент моето семейство беше приоритет. Когато пътуваш много и не виждаш семейството си често, не е много приятно, тъй като те правят жертви за теб. Исках да компенсирам децата и съпругата ми за това. Не исках да ги карам да пътуваме постоянно и да създавам допълнителна нестабилност.
Тогава казах на Патрик: „Бих помогнал от разстояние за новата академия в Южна Франция, ако това е възможно. Но на този етап искам да работя самостоятелно. Така създадох своя собствена компания и започнах да работя пряко с играчи.
Не искам да използвам думата „клиент“, но първият състезател, който подписа с моята компания, бе Серина. Това беше страхотно. Компанията продължава да се развива, вече и в сферата на спортните консултации. Помагам на хората, що се отнася до тенис, фитнес, консултиране по спортни въпроси, дори се занимавам с различни спортове. Основното ми мото е: „Споделяй, за да се развиваш“, а основната ми цел – да помагам.
Кого си тренирал още тогава?
Пътувах с Маркос Багдатис. Работих малко с Латиша Чан, с Ареван Резаи бяхме много дълго време. Освен това – със Серина, Григор, Йелена Докич, Лаура Робсън, Ализе Лим, Камила Джорджи, Сакия Викъри. Работих малко с Жереми Шарди, както и с Каролин Гарсия. Не съм бил с всички постоянно и на пълен работен ден. В нашата компания си поделяхме задълженията – когато един треньор беше на турнир с един от играчите, друг пътуваше с втори и така нататък.
Това, което исках да създадем, беше идентичност, но и визия. Много е важно да се намери балансът между всички.
