Живеем в ерата на Голямата тройка, но властелините от миналото остават завинаги в историята на играта. За тях се носят митове и легенди, зараждат се яростни съперничества, епохите се преплитат една в друга и ни карат все по-често да превъртаме лентата назад, за да се докоснем до тяхната магия. След като TennisKafe.com ви представи рубриката „Властелините на Големия шлем“, е ред да започнем поредицата „Легендите от миналото“. В нея ще ви връщаме най-вече в миналия век, за да си спомним някои от най-големите съперничества, исторически събития и истории.
Да си от малцинство в САЩ в средата на миналия век не е най-добрата предпоставка за спокоен и щастлив живот. Тогава расизмът бушува много по-силно от сега, но както смазващо, това може да служи и като мотивация.
Ричард ‘Панчо’ Гонзалес може и да няма десетки титли от Големия шлем на сметката си, но остава един от най-великите в спорта и именно трудният му път към успеха изгражда играча, който доминира през 50-те години – истинското лошо момче на корта, взело страха на всички съперници.
Роден през 1928 година в семейство със седем деца, американецът от мексикански произход показва чепатия си характер още от ранните си детски години. Пропуснати часове в училище, проблеми със съседите и обири – всичко това е било неотменна част от ежедневието му.
Когато става на 12 моли родителите му да му подарят колело за Коледа, но получава нещо, което придава смисъл на живота му – тенис ракета за 50 цента. Ричард започва да прекарва все повече време на публичните кортове, учейки се сам как да играе – през живота си не получава нито един урок. След две години вече започва да печели турнири срещу другите деца в своята възрастова група. Съученик му залепя прякора „Панчо“ – обръщение, което се използва пренебрежително за всички мексиканци, чието име не знаеш.
Тенисът се превръща във всичко за него. Решава да прекрати обучението си и да се отдаде изцяло на спорта, но това носи своите негативи. Тъй като вече не е ученик, той няма достъп до голяма част от надпреварите за младежи. Ефектът става противоположен – лишен от правото да се състезава, той се отдава на предишните си навици и на 15 години е задържан по време на обир. Прекарва година лагер за непълнолетни, след което се записва във флота. Там също не е примерен, често отсъства без причина и в крайна сметка е съкратен, но самото му присъединяване отваря отново кортовете за него.
Развитието му е светкавично. Стига до височина 192 сантиметра и бързо победите идват една след друга. Въпреки ръста си, той се движи изключително бързо по корта, притежава разнообразни удари от основната линия и перфектно пласиран, мощен сервис, който се оказва сред основните му оръжия. На мрежата е впечатляващ – резките му волета впоследствие са до голяма степен репликирани от Джон Макенроу.
Има обаче друго, което го отличава от останалите – ожесточеността, с която играе. Във всяко отсъждане на съдиите против него вижда дискриминацията, пред която е бил изправен заради мексиканските си корени по време на детството си. Ако смятате, че Кирьос или Макенроу създават проблеми на реферите, то при Панчо конфликтите с тях са били на съвсем друго ниво – редовни реплики и летящи топки директно към страничните рефери са изпълвали двубоите му. Заяждането на Ник с публиката също не е нищо в сравнение с Ричард – веднъж той се качва на трибуните, за да търси саморазправа със зрител, казал нещо по негов адрес.
Род Лейвър казва по негов адрес пред New York Times:
„С всеки следващ мач, който играеш срещу него, той става все по-злобен и по-злобен.“
Да, това може и да разваля имиджа му в очите на някои, но излъчването му насажда страх в опонентите му. Печели две поредни титли на US Championship (преди да стане US Open), като първият му триумф идва, когато е едва на 20. След това решава да подпише професионален договор, което година по-късно не изглежда като най-доброто решение. В първия му сезон жребият отрежда да играе срещу Джак Крамър – действащият шампион. Губи 96 от 128 двубоя.
Урокът обаче е научен и от 1954 година до 1961 той е голямото име в Тура – осем години завършва под №1. Трупа победи над Розуел, Тилдън и компания, докато договорът му не изтича.
В следващите години се отдава на треньорска дейност, по време на която оглавява отбора за Купа „Дейвис“ на САЩ и се превръща в ментор на други легенди като Артър Аш например.
Моментът, който променя завинаги тениса настъпва през 1968 година. Професионалистите вече могат да стъпят на най-голямата сцена в тениса и да се борят за „мейджърите“. Тогава Панчо е на 40 години, но това не му пречи да се завърне в действие, при това с известен успех.
Когато чуем „дълъг мач“ и „тенис“ първата ни асоциация е Иснър срещу Маю на Уимбълдън, нали? Преди това обаче има една друга легендарна битка от времена, в които все още понятието „тайбрек“ не е навлязло в спорта.
В първия кръг на All England Club през 1969 година 41-годишният Ричард Гонзалес се изправя срещу почти двойно по-младия Чарли Пасарел. Двамата се борят в продължение на 112 гейма, 5 часа и 13 минути и два дни, или според Панчо – „цял един живот“. Младокът има седем мачбола и на два пъти води 40-0 на чужд сервис в заключителните етапи на срещата, но въпреки това не достига до успеха. Победата е на сметката на ветеранът, който за пореден път показва непримиримият си дух, изграден в тежки обстоятелства.
Дори и на тази възраст Гонзалес ни кара да се чудим колко ли титли от Шлема щеше да спечели, ако имаше право да се състезава на „мейджърите“. Над 40-годишна възраст, в края на кариерата си, той надиграва многократно Рой Емерсън, а се справя неведнъж и с актуалната голяма звезда тогава – Род Лейвър. През 1970 двамата се срещат в двубой с награден фонд 10 хиляди долара през 15 хиляди зрители в „Медисън Скуеър Гардън“. Панчо е на 42, а австралиецът тъкмо е записал сезонен Голям шлем година по-рано. Резултатът – успех в пет сета за ветерана.
През 1968 година Ричард „Панчо“ Гонзалес намира мястото си в Международната тенис зала на славата. Бурният му живот приключва през 1995 година, а зад себе си оставя седем брака, седем деца и една легендарна кариера.
Момчил Русев, TennisKafe.com
