Живеем в ерата на Голямата тройка, но властелините от миналото остават завинаги в историята на играта. За тях се носят митове и легенди, зараждат се яростни съперничества, епохите се преплитат една в друга и ни карат все по-често да превъртаме лентата назад, за да се докоснем до тяхната магия. След като TennisKafe.com ви представи рубриката „Властелините на Големия шлем“, е ред да започнем поредицата „Легендите от миналото“. В нея ще ви връщаме най-вече в миналия век, за да си спомним някои от най-големите съперничества, исторически събития и истории.
„Това бяха най-добрите 11 дни в моята кариера“. Трудно е да отгатнем кой период от състезателния си път описва с тези думи тенисист, спечелил 109 титли, от които осем „мейджъра“, и прекарал 268 седмици на върха в ранглистата. Джими Конърс обаче знае какво е чувството, когато си на път да изгубиш най-ценното, което имаш, но съдбата отново да го връчи в ръцете ти.
В края на 1990 година, изглежда, кариерата на 38-годишния американец, е приключила. След само три изиграни двубоя, всички от които загубени, и с ужасни болки в лявата китка, изходната врата пред ветерана се отваря. Той е изпаднал до №936 в световната ранглиста. Какво пък толкова – спечелил е безброй титли и вече никой не може да изтрие името му от историческите тенис книги. Когато обаче обичаш нещо, го преследваш до края. А Конърс все още обожава тениса, затова ляга на хирургическата маса с надежда.
Мнозина казват, че е свършен, но ето, че през 1991 американецът отново е на корта и изпълнява прословутия си плосък бекхенд. Може да играе и петсетови мачове на тази напреднала възраст – срещу Майкъл Ченг все пак трябва да се откаже в един такъв на Ролан Гарос заради болки в гърба. Но после идват онези дни, за които Конърс говори.
Любимият US Open настъпва и петкратният шампион получава „уайлд кард“. Не е хубаво в първи кръг да ти се падне Макенроу, но поне е Патрик, а не Джон. Конърс изостава с 0-2 сета, но борбеният му дух не си е заминал и феновете в Ню Йорк стават свидетели на грандиозен обрат, а Джими скача и развява юмрук в радост. Побеждава в три сета и Мичийл Шаперс, а после няма никакви проблеми срещу 10-ия поставен Карел Новачек. Нима този човек е към края на кариерата си – питат се всички в Голямата ябълка.
В четвърти кръг идва сънародникът му Аарън Крикстайн и двамата изиграват двубой, който и днес още се превърта на екраните в Ню Йорк. Конърс изостава с 0-1 и 1-2 на 39-ия си рожден ден, но не може да загуби за този специален повод. Дори грешните отсъждания на съдиите няма как да му попречат – това е неговият ден. „Играя тук и си късам задника на 39 години, а ти правиш това?!“, обръща се бившият №1 към рефера след отсъдена спорна топка в аут.
Конърс е вдъхновен, продължава да излиза все по-често на мрежата и подаръкът е факт – обрат до 3-6 7-6 1-6 6-3 7-6. А когато публиката скандира името му, Джими казва на камерата онова прословуто: „Затова са си платили хората, затова играя“.
„Не мисля, че някой очакваше да стигна до втората седмица. Не смятам дори, че и аз го очаквах“, казва американецът преди четвъртфинала срещу Паул Хаархуйс. После обаче идва онзи миг, в който Конърс отразява четири смача на опонента и завършва с минаващ удар, а публиката полудява. „Ако извадите 10-те най-велики точки от историята на US Open, шест или седем ще бъдат негови, а три или четири ще бъдат от онзи US Open през 1991“, казва Макенроу.
Джими е вдъхновен и прави пълен обрат, печелейки в четири сета. И макар да губи бързо на полуфиналите от младия Джим Къриър, ветеранът никога няма да забрави тези две седмици. „Затова живеех. Беше специално, че мога да го правя дори и на 39 години“.
Това съвсем не е краят на кариерата на знаменития американец, който записва победи дори и през юни 1995 – само три месеца преди 43-ия си рожден ден. А през април 1996 светът на тениса остана без един от най-колоритните си персонажи. Тогава в Атланта бившият №1 изстреля последната си топка в трисетов мач срещу Ричи Ренеберг. Но за да се стигне до този тъжен миг, Конърс е преминал през редица щастливи моменти.
Всичко започва през 1952 в Източен Сейнт Луис, щата Илинойс, където се ражда Джими Конърс. Край река Мисисипи той започва да изстрелва първите си топки под зоркия поглед на строги треньори – майка му Глория и баба му. Детето е истински талант и майка му го мести в Южна Калифорния, за да тренира при Панчо Сегура, когато е на 16 години. В САЩ Конърс няма равен – печели два пъти „Ориндж Боул“ и няма проблеми да стигне до титлата в NCAA. А за това, че ще бъде величие в тениса, говори първата му победа в тура – срещу Рой Емерсън през 1970 г.
По това време тийнейджърът още е аматьор и трябва да почака до 1972 г., за да стане професионалист. Статутът обаче не е от особено значение, когато си надарен с талант – Конърс печели още първия си турнир в Джаксънвил, Флорида.
Още тогава Джими не желае да става част от ATP, а през 1974 дори не му е позволено да се състезава на Ролан Гарос. Причината – подписал е договор да играе в отборната лига World Team Tennis в САЩ и президентът на Френската тенис федерация Филип Шатрие няма как да бъде снизходителен. Конърс и агентът му завеждат дело срещу тепърва създадената Асоциация на тенис професионалистите, което впоследствие оттеглят.
На корта Конърс съди съперниците си във всеки един мач. През 1973 г. печели рекордните тогава девет титли на хард, а до 1978 няма сезон с под 10 трофея. 1974 е знакова, тъй като Джими е непобеден в 99 от общо 105 изиграни срещи. Заражда се истинска легенда в спорта, която покорява нови върхове. Стига до трофея на Купа „Дейвис“ с отбора на САЩ през 1981 и макар мнозина да казват, че е изчерпан едва на 27 години, той кара критиците да замълчат. Днес няма друг състезател, който е печелил 109 отличия, изиграл 1556 мача и спечелил 1274 от тях. Близо е единствено Роджър Федерер, който има 103 трофея и 1242 успеха.
Джими Конърс прави своя „мейджър“ дебют на US Open и още тогава става ясно, че това ще бъде неговият турнир. От 1974 до 1985 не губи преди полуфиналите и печели пет трофея. Интересното е, че грабва титли и на трева, и на клей, а и три на твърда настилка от общо седем финала в Ню Йорк в онзи период. Играе шест финала на Уимбълдън и печели два от тях – през 1974 и 1982, а през най-успешната си кампания стига и до титлата в Австралия. При евентуален успех на Ролан Гарос през 1974 щеше да постигне Календарен Шлем, но въпреки че му е отказано да играе в Париж, остава един от шестимата мъже в „Откритата ера“, печелили три „мейджъра“ в една кампания.
Не трябва да пропускаме и 19-те му титли на двойки, две от които са от Шлема. Партнира си с Илие Настасе и печели Уимбълдън 1973 и US Open 1975. На сингъл триумфира още на финалния турнир за годината през 1977, печелейки финала срещу Бьорн Борг.
„Имах истински съперничества“, казва Конърс. „Не само исках да победя опонента, но исках да не го оставям да диша спокойно. Имах съперничества с Мак, Лендъл, Борг. Всеки знаеше, че между нас имаше напрежение – на корта и извън него. Ето това влезе в ума ми: „Това е реално. Не е някакво си съперничество“. Нямаше никакви прегръдки и целувки“. Американецът печели осем от 23-те си мача срещу легендарния швед, както и 14 от общо 34 срещу Джон Макенроу.
В ера, в която тенисът сякаш достига своя бум, спортът се нуждае от персонажи като Конърс. Импулсивен, яростен, недоразбран, но и с невероятен състезателен дух. Човек, който знае как да забавлява публиката и с играта си, и с репликите си на корта. Мъжеството му никога не е било поставяно под съмнение. Ретурът му е смятан за един от най-добрите, а стилът му да взима топката, докато тя още се издига нагоре, и да я удря плоско с бекхенда с две ръце, е успешна тактика срещу онези, които залагат на стратегията сервис-мрежа през 70-те и 80-те.
За първи път Джими Конърс се изкачва на първото място в ранглистата, когато е на 21 години – 29 юли 1974. Най-добрата година в кариерата му го води към заемане на позицията, на която дотогава е бил Джон Нюкъмб. И Конърс не слиза от нея в продължение на 160 поредни седмици – рекорд, който бе счупен от Роджър Федерер, регистрирал 237 последователни от 2004 до 2008 г.
„Има само един №1. Това е самотно място, но има най-добрата гледка от всички. Да си №2 е като да си №200. Номер 1 е единственото число и за мен е абсурдно да не мисля как да бъда №1“, казва легендарният американец, цитиран от ATP.
В 16 случая той завършва годината в топ 10, а петте пъти, в които приключва сезон на върха го поставят редом до Роджър Федерер, Рафаел Надал и Новак Джокович. Само Пийт Сампрас го е правил веднъж повече.
„Едно от нещата, които ми харесваха в Конърс, бе това, че в даден момент може да изрече четирибуквена дума (б.а. – има предвид обидната ‘fuck’), а в друг – да направи нещо, което да накара хората да паднат между редовете. И въпреки това изглеждаше, че никога не губи концентрацията си“, казва Макенроу.
След като се оттегли от тениса, Джими Конърс остана близо до любимата игра и бе наставник на Анди Родък от 2006 до 2008, след което прекара кратки периоди като треньор на Мария Шарапова и Южени Бушар. За него животът е като тенис мач.
„Тенисът за мен никога не беше работа. Тенисът беше забавление. И колкото по-трудна бе битката, колкото по-дълго продължаваше двубоят, толкова повече се забавлявах“.
Димитър Радев, TennisKafe.com
